Второ денонощие Бегмурад-ага не сваляше очи от балобана*, донесен от планината от по-големия му син Назар. Птицата му напомняше старата женска, от чието гнездо неведнъж бе вземал малки, които бе обучавал като свои помощници в лова. Потомствен соколар, старецът мечтаеше да види в сина си продължител на своето дело.

Но за голямо съжаление, Назар остана равнодушен към соколарството. Честите визити на някакви непознати при Назар, незнайно защо интересуващи се от местата за гнездене на грабливите птици, тревожеха Бегмурад-aгa.

Безпокоеше го, че той не усещаше тези хора като ловци. Пришълците не обсъждаха със стареца тънкостите при отглеждането на грабливите птици, а колко соколарски истории той би могъл да им разкаже ... Все си шушукаха нещо с Назар и млъкваха, щом старият се появеше.

И ето, че дойде денят да пусне животното без привързващото въже. Рано сутринта заедно с Назар той се отправи към подножието на Кара-Батир. Държейки в ръка птицата, Бегмурад-aгa се отдалечи от сина си на около триста метра. Останал с вабилото, Назар започна да подсвирква на балобана, въртейки примамката над главата си. Но когато старецът развърза сокола, птицата се устреми към скалите. Там кацна на една канара и издаде пронизителен писък. Никога досега старецът не бе чувал такъв жален звук. И в един миг той предусети лошото. Рязко издигайки се във висините, соколът изведнъж се спусна като камък към Назар, стоварвайки върху него цялата мощ на своя удар. Когато старецът дотича до сина си, видя дълбока рана с шуртяща кръв на лявата буза, която Назар прикриваше. А мъртвият сокол лежеше до него.

Без да каже нищо на сина си, Бегмурад-ага се обърна и заизкачва скалата, където допреди малко стоеше соколът. Там старецът откри гнездо, в което имаше останки от три мъртви малки. Пред очите му притъмня от болка в душата и гняв към сина. Съмненията на стария соколар се оправдаха – синът бе погубил малките, улавяйки грижовната майка. Тази смърт прекъсна живота на няколко поколения ловни птици, които биха станали помощници на човека в соколарския лов. Заслепен от яд, бащата погледна сина си твърдо и рече: „За тебе прошка няма”.
След този случай Назар остана с белег, а оттогава до днес в аула взеха да го наричат „Гуш уран”, което означава – наказан от сокол.

Отдавна вече в селото не наричаха стареца по име. „Халипа” – наставник, учител – така се обръщаха към него соколарите, „гуш-чи” – ловец с птица – с одобрение говореха съселяните. Това уважение седемдесетгодишният Аннааман-ага си бе заслужил не само заради годините. В много семейства го приемаха като най-близкият човек, като роднина. А причината за подобна почит стана ясна от разказите на най-възрастния човек в аула.
В семейството си Аннааман-ага бил единствено дете. Баща му често го водел на лов, където той, затаил дъх, не свалял очи от ловуващия сокол. На него, тогава осемгодишен малчуган, не поверявали хищна птица, затова пък с Каракуш – туркменската хрътка тазъй*, се занимавал по цял ден – хранел я с варено месо, поил я с камилско мляко, сменял постелката от сухи треви в кучешката бърлога, лекувал раните, получени при лов. Като бъдещ продължител на семейната традиция, успешно познавал навиците на лова със соколи.

Но започналата Велика Отечествена война (Втората Световна война-бел.прев.) накарала бащата-наставник да се раздели с любимото занимание. Той заминал на фронта от първите в селото. Към пускането на сокола на свобода момчето се отнесло като възрастен, с разбиране – той все още не познавал тази древна школа на възпитание и обучение на грабливите птици. Две дълги години семейството живеело с очакване на писма от фронта. И ето че един ден, по обед, когато слънцето се издига в зенита си, а селяните приключват работа и се събират на чай, в края на селото се появил познатия камион. С него карали от районния център най-необходимите провизии – ориз, брашно, чай... Шофьорът спрял, както обикновено, до селската кантора. Ажахан-лайза не събудила заспалия си син, вместо нея това направил Каракуш. Момчето се стреснало от силния лай, прекъсван от радостно скимтене. Майката и синът не успели да минат и половината разстояние, когато видели забързаните към тях съседи. Радостните им викове изпреварили съобщението за връщането на главата на семейството – Мовля-ма-ага. Аннааман, оставяйки майка си сред жените, побягнал към събралата се тълпа. Фронтовакът бил заобиколен от деца и възрастни и се стараел да отговори на всичките им въпроси. А Каракуш с радостен лай кръжала около стопанина си. Макар че забелязал сина си отдалече, Мовля-ма-ага не могъл да се задържи на крака, щом Аннааман се хвърлил на шията му. Пристигналата съпруга му помогнала да стане. Едва сега ликуващият от радост хлапак се объркал – пред него стоял баща му с две тежки патерици. В къщи семейството изслушало разказа за боевете, раняването, болницата и операцията. Два дни в дома на героя не спирали посещенията – хората го поздравявали с връщането, питали за близките си. От тях той разбрал за загиналите жители на аула.

Бащата привикнал с протезата на крака и се научил да ходи само с една патерица, но вече не можел да пасе овцете, както по-рано. С подръчни средства той започнал да възстановява предишните си навици за обработване на овнешките кожи. Но мислите го теглели към сокола. Радвал го неподправеният интерес на сина му към разказите за лова. И надеждите си той възлагал само на него.
Вече втора седмица откакто била разцъфнала гармула – лекарствено растение – сигурен знак за появяването на потомство при сокола. Синът знаел добре как да избере верен помощник в лова. В това Мовлям-ага се убедил, когато Аннааман, покатервайки се по каната** нагоре се спуснал в гнездото и взел в пазвата си хищно пиле, за което отсега трябвало да се грижи. Момчето залагало капани за пясъчен тушканчик***, незаменима храна за малкия хищник. Птицата свикнала с новия си стопанин и търпяла присъствието на Каракуш, когато я хранели.

В средата на октомври, когато застудяло, Мовлям-ага се застягал за лов – проверил капаните, взел „попона”***** за кучето, стегнал ловното снаряжение за птицата.
Рано сутринта метнал камилското седло – „хоут” – върху двугодишния кораб на пустинята, здраво привързал мешката и манерката с вода и баща и син напуснали аула. Бащата със сокол на ръка седял на седлото, а до него крачел младият соколар и техният четириног помощник.
Забелязали на пясъка следи от заек и решили да спрат. Тук щели да преспят. Опитният ловец разучил местността и поставил капани. За Каракуш изровили яма, настлали я със суха трева. Вечеряли до огъня, нахранили кучето и легнали да спят. На сутринта, със сокол на ръка, баща и син се отправили по странична заешка пътечка. Първият капан стоял празен. Оглеждайки се настрани, Мовлям-ага продължил по-нататък. Аннааман видял, че баща му с очи му посочил върху пясъка неголяма разтегната следа – заекът, попаднал в капан, избягал към барханите******. Обезсилен през нощта, той не можел да отиде надалече и скоро двамата го намерили. Соколът се отнесъл равнодушно към опитите на раненото животно да избяга, но се наложило възбуденият Каракуш да бъде удържан на повод. Обикновено в такива случаи, първа пускат ловната птица. Мовлям-ага накарал сина си да се върне в лагера със сокола, за да даде възможност на Каракуш да завърши първия си ловен ден.

Опитният соколар разбрал, че соколът трябва да пребори страха си към непознатия обект. Надвечер той отишъл при изгладнялата птица с мъртвия заек и и разрешил да си клъвне няколко пъти. А на следващия ден вече, излитайки от ръката, соколът се стоварил като камък върху бягащата жертва. Чувство на радост изпълнило сърцето на Ан-нааман, та той за първи път самостоятелно пускал ловна птица. На уменията можел да му завиди не само негов връстник, но и възрастен соколар. За шест дни лов соколът хванал десет зайци-талаи*******.

Когато соколарите се върнали в селото, било вече обяд. Мовлям-ага не отишъл в дома си, а се отправил към юртата на бившия селски лекар. Сега там живеела неговата вдовица Айна-дайза с трите си малки деца. Леко открехвайки вратата, той поздравил стопанката, извадил от мешката един заек и го сложил до прага. След това по същия начин, доколкото стигнал уловът, той обходил домовете на завинаги останалите на фронта войници. След почивка от няколко дни, бащата и синът отново отишли на лов. И така в продължение на пет месеца. В къщи те носели не повече от един-два заека, останалите раздавали на семействата на загиналите бойци. Готвейки храната, жените оставяли парченца месо за птицата и кучето, а техните деца вечер ги носели в дома на Мовлям-ага. На сокола и хрътката били нужни сили за ежедневния лов. Още дълго време в следвоенните години бащата, синът, соколът и Каракуш помагали на своите съселяни да преживеят трудното време.

През 1951 година Мовлям-ага починал от получените във войната рани. Преди смъртта си той често молел да му донесат сокола. Ан-нааман дълго седял до постелята на болния си баща и слушал наставленията му. Бащата знаел – синът ще продължи делото на неговия живот. Когато съселяните се събрали на помена за Мовлям-ага, момчето със сълзи на очи им съобщило и за смъртта в същия ден на сокола. Птицата изкарала без стопанина си едва 40 дни. Тези храбри и силни птици се отличават с удивителна верност. Както и хората-пазители на обичаите на своя народ, те оставят след своя живот добри дела, светла памет и уважение. Аннааман-ага днес е треньор и наставник в Националния клуб на соколарите. Огромен е неговият принос за възраждането и развитието на националната традиция на туркменския народ – лов със соколи и туркменски хрътки тазъй.

* тазъй – туркменска порода хрътки, използвана за лов
** канат – дебело конопено въже
*** тушканчик – степно-пустинен скоклив гризач от сем. Dipodidae
**** вабило – примамката, която ловецът подхвърля на птицата, пускайки я да лети без шнур
***** попона – чул, наметка, завивка за спане на кучето
****** бархан – къса сърповидна дюна
******* заек – „талай” – вид пустинен заек, подобен на нашия сив заек, но много по-малък. Близък е до зайците-подземници в Европа, но най-близък до арабския заек – „арнаб”

  ІІ ЧАСТ

 ТУРКМЕНСКИ СОКОЛАРСКИ РАЗКАЗИ

    Опитният шофьор, както се казва, усещаше пясъка под себе си – преминаваше дюните от раз. Прекарах час и половина пътуване през Каракум със сокол на ръка, настанен сред торби, чанти и други ловни дреболии в кошовете. Легнала на меката постеля, туркменската хрътка, наречена Учар, от време на време се надигаше и след кратко въртене, отново се наместваше на старото си място. Моят наставник Аннааман-ага с ловната си птица седеше в кабината. В ловния сезон, минавайки по този път, колата от време на време спираше плавно. Знаех, че сега старецът, скачайки на земята, внимателно щеше да изследва местността, търсейки следи от присъствието на пустинния заек-талай. Така ние продължавахме пътя си, докато не намерехме място, устройващо опитния ловец. На двама ни щеше да се наложи да живеем тук три-четири седмици – до следващото пристигане на шофьора. Докато разтоварим колата и запалим огъня, стана тъмно. Вечеряхме, нахранихме соколите и кучето и пренощувахме под открито небе. След сутрешния чай, с пожелания за добър път, изпратихме нашия шофьор. Ловът беше заплануван за след обяд, а до тогава трябваше да се справим с багажа, да подготвим кучешката ямка за Учар, да съберем дърва за през нощта. Как и къде да разпънем лагера и да запалим огъня, казваше стария соколар. Сред пясъците обикновено палатката се разпъва между големи дюни, където събирането на саксаула* за огрев е строго забранен. Изобилието от храсти предпазва лагера от лошо време. Огънят, запален от вчера, не трябваше да загасва до нашето тръгване. Пясъкът под огъня трябваше да се поддържа постоянно горещ – след ден щяхме да печем в него хляб, заравяйки тестото.
След като свършихме с настаняването, излязохме на лов. Първите три-четири дни трябва да се пуска опитна птица, какъвто бе тригодишният женски ловен сокол на стареца. От петте пускания в този ден, три се оказаха успешни. Аз със своя млад сокол ходех близо до него – той трябваше да наблюдава как птицата на наставника като камък пада върху заека, който хрътката тазъй подгонва из-под бодливите храсти. От всеки дивеч стопанинът даваше на птицата си парченца свежо месо, а на младия сокол разрешаваше да кълве направо от улова. С векове отработената техника на пускане – тренировките на ловуващата птица – дава незабавни резултати.

На петия ден дойде реда на новака. Добре е, ако заекът се окаже на равно място без храсти – тогава за сокола няма да е трудно да го улови. Главното в лова със соколи сред пясъците е правилното поведение на пернатото към спотаилия се заек. Ловният сокол трябва да се издигне вертикално над саксаула, под който обикновено търси спасение от преследването пустинният-талай. С това той показва своето местонахождение на стопанина, а приближаващата се хрътка ще може да изгони талая от укритието му. Соколът няма да може да хване дивеча, ако кацне на (или до) храста, под който се е скрил заекът. Талаят, стремително изстрелял се от трънливите храсти, веднага се скрива зад пясъчното възвишение. За този кратък промеждутък от време птицата не успява да развие необходимата скорост.

Още с първото пускане младата  птица се издигна нагоре – верен знак, че няма да изпусне от дивеча. Учар се понесе над дюните. Там ние заварихме сокола със заека в ноктите, а кучето, изпълнило своята задача, седеше до него. Приближаващият се Аннааман-ага беше доволен – рядко млада птица улавяше дивеча сред пясъците от първия път.
На лов излизахме последователно, в първата половина на деня моята птица оставаше в лагера сама. Сутрешния лов провеждахме с опитната ловна птица на стареца. В един от тези дни, връщайки се обратно, недалече от лагера забелязах пера от ловния сокол. Ускорихме крачка и открихме птицата ми ранена. Дълго гадахме за случилото се. Най-вероятно птицата, вързана на стойката, е била нападната от друг крилат хищник. 
Скоро пристигна нашият шофьор със запаси вода и ние решихме да сменим мястото. Преминавайки десетина-петнадесет километра, огледахме местността. Около тучно растящия саксаул открихме множество следи от зайци. Около седмица ловът преминаваше успешно. Аз постепенно увеличавах броя пускания на младата птица. Нищо не предвещаваше неприятностите. Поредния заек-талай моята птица настигна на склона при голямата дюна. Разстоянието между нас беше около 100 – 130 метра. Бях решил този ден да се върна по-рано в лагера и бавно се отправих към сокола, давайки му възможност да се нахрани до насита. Не се притесних от реенето високо в небето на едва забележимия степен орел. Изневиделица появил се отстрани негов сродник удари моята птица.  Успях да премина едва половината от пътя до мястото на трагедията. Грабливите птици ловуват в природата най-често по двойки. При това птицата, кръжаща в небето, заставя жертвата да се затаи, а неговият партньор, ниско летящ над земята, внезапно я напада. Моята птица не реагираше на призивите ми, отлитайки все по-далеч, а изплашилият я орел със заек в ноктите се скри зад хълмовете. Всички опити за търсене през този ден бяха напразни. Но младият сокол се върна в лагера вечерта на следващия ден. За съжаление получените рани бяха много тежки и скоро птицата загина.

В природата соколът, седящ с уловения дивеч, е уязвим за своите врагове, по-едрите хищни птици, настигащи го на земята. В небесните простори за тях той е недосегаем. Обучавайки ловната птица, соколарят не винаги може да я защити и понякога губи своя верен помощник.

*саксаул – (бот.) безлистно ниско дърво в средноязианските пустини

ІІІ ЧАСТ 

Народът винаги вярно и точно свързва природните явления с развитието на фауната. Появата на първите цветове при лекарственото растение „гармула” например е природен знак за излюпването на малките при сокола. По този белег опитните ловци се отправят в планините за бъдещите помощници в лова.
„Гушчи” – така на родния език на туркмените наричат човека, занимаващ се с лов с обучени птици.
Соколаря с по-голям опит, на когото възлагат наставничеството, наричат „mürş” учител. Такова признание той получава от своя наставник след извършен от тях обред на благословение „раtа bermek”.
Цял куп термини използват туркменските соколари за обозначаване на периодите на порастване и възрастта на ловния сокол. Наскоро появилите се малки, още без пух, наричат „gyzyl etene”, малките с пух са „ak türpek”, сокол до една година пък се казва „bala” - малчо/дечко, а ловна птица до второто линеене е „ter tüýle”. Описвайки пола и размерите на хищния пернатко, използват следните определения: „uly guş”, „saryça”, „bugoçor”. „Iüre” наричат пък мъжкия на другия представител от соколите – шахина.
За лова с обучени птици са създадени множество специални приспособления. Това е „jykyr” -  каишка, шнур за сокола, който използват извън сезона за лов, „zry bag” – кожени ремъци на краката на сокола, използвани по време на лов; „zry bag” е връзчица от кожени каишки за пускане на сокола, „epenek” е кожен ограничител на нейния край.
Ловът със соколи не само е оставил видима следа в историята на народа, с него са свързани и исторически събития, и документи. Така, през XIV век представителите от рода Гараойли се обърнали към племето „ерсари” с молба да им отделят земя в предпланините с пълноводни източници, планински скали с 10 гнезда на ловен сокол, 4 гнезда на шахин и сокол скитник. Доколко близка е била културата на лова със соколи до бита на туркменеца, говорят и орнаментите на туркменските килими. Символичните рисунки на хищната птица и туркменската хрътка в тъкането на килими имат хилядолетна история.
Мъдростта на предците е запечатала културата на лова със соколи в поговорки и изказвания. Поздравявайки ловеца с улова на млада ловна птица, му пожелавали: „Нека бъдат здрави гръбнакът на коня и ремъците на сокола”, а като напътствия към соколаря за правилен избор на време за лов, го съветвали: „Ако вали дъжд – не купувай кон, ако духа вятър – не пускай сокола”.
Носители на традициите на соколарството при туркменците били чобаните, овчарите. С начина си на живот и бит те прекарвайки повечето време сред пясъците и можели най-добре рационално да използват ресурсите на пустинята. За това свидетелствува следната поговорка: „Остарелият пастир ще стане соколар, остарелият соколар, ще стане пазач на лова”. Често от наставниците можело да се чуят и такива мъдри думи: „Ако не си нахранил хрътката, тя няма да прекрачи прага, ако прехраниш вечерта сокола, няма да хване дивеча”. „Ако соколарят не познае своята птица, то соколът ще познае своя стопанин”. На децата задавали гатанки за лова със соколи: „Над земята лети мълниеносен хищник, по земята бяга бързоног помощник, а между тях търси убежище ушко”, в чиито герои лесно се разпознавали соколът, хрътката и заекът.
За силата и издръжливостта на сокола при туркменците битува следната легенда: Веднъж всевишният, давайки на човека кръгъл камък, му казал: „Върви и направи в този камък дупка. Той ще ти служи като ръчна мелница и ти повече няма да изпитваш глад”. На собственика на камъка не могъл да помогне даже конят с твърдите копита и кучето с острите зъби. И тогава соколът, издигайки се в небето, пикирал върху камъка и пробил в него дупка с цената на своя живот.  
Според религиозните норми на туркменския народ ловът на животни е разрешена форма на взаимоотношения между човека и живата природа. Поставят се и редица ограничителни условия, които имат природозащитни функции – въпросният обект на лов е длъжен да има възможност да се спаси от преследването на ловеца; не бива да се ловува на домашни животни, за да не се превръща ловът в безсмислено забавление. Цяла поредица правила засяга дресировката на ловната птица и начините за улавяне на дивеча.

КРАЙ

ІV ЧАСТ

БЪЛГАРСКИ РАЗКАЗИ 

    На първата страница на списание “Ловецъ” от 1902 – та година пише, че  “ловътъ е достояние на всички ловци, живущи въ България”.
През тези 100 години толкоз вода изтече и толкоз неща видохме, ама не помъдрехме, и никой поука си не взе и ловът все на същия хал остана, че се чудя и мая защо сегашните, т. нар. властимащи, се не запитат “Какво, аджаба, трябва да направим ний за БЪЛГАРСКОТО ловно дело и как?”. Ами, че много лесно, бе, джанъм – ка’т са допитате до хората.
    Имам един другар, Манол, аркадаш мой, дето заедно ги нищим, тез … нещата. Дет’ ни засягат, де – и ловът и дивечът. Ама аверът, за разлика от мен, е по-ербап, та хич и не го е еня чий закон как ш’а са променя – той си има дума по въпроса.
    Има си горска душица чилякът. Затуй го и викат Манол Горския – че а стане нещо реч за гората – сърцето му до гърлото подскача, а очите му кат’ живи въглени стават. Майка му, дорде беше жива жената, все му разправяше, че у гората се бил пръкнал, за дърва кат’ ходили с тейко му. И че там, дет’ сърна раждала малкото си, и той там се е появил на бял свят. От там му и името, заради гората.
    “Аз, ка’й, ни съм грамотен, ни разбирам от закони и тя’м подобни, но знам, ка’й, как сърна плаче с човешки сълзици, като е притисната от ловци-мародери, или как малко сърне майка си, убитата, търси. Знам, ка’й, мечета как скимтат и реват около майка си, убита от бракониери. А и знам глутница вълци що чинат, кат’ са навъдят и ‘га влезнат и погнат и рогачи, и кошути наред да морят. Де що е малко и големо, то тяхно става, ка’й.  Ама те, вълците, по-добре да ги има с глутници, бе, че барем некое и друго животинче ш’а са скатае. Ама Пальо, братко, ‘га тез гъзове, дет’ Ти и Аз и целия народ ги хрантутиме с кървавите си напукани ръце,… те кат’ дойдат на лов, хем и ратай да си им, па и кат’ влезнат в гората, Пальооо,… майчице моя българска, душо Божия,…! Де що хвърка, ходи, лази, пълзи, плува, … мърда, шава и трепти, де всичкото това, ка’й, кое душа има и душичка у себе си носи – мало, големо, здраво и болно – то под ножа минава, бре! Кат’ са разпукат ония ми ти народопомазани душмани, нямат ни свян, ни срам, че туй ти си го отгледал от мъниче, че се е разлистило в ръцете ти, че време требе да мине и тогаз да го отстреляш. Че требе и за по-после да остане и да се народят требе също, а те…, маскарите му с маскари, пукат, ами ти остави, ка’й, другото, ами и дума не можеш да открехнеш. Понечиш ли да им речеш нещо, веднага некой от техните гавази току се облещи насреща ти и та не пуска да му речеш на оня: “Бре спри се, стига вече, бе”. А само рече:“бегай си на местото и се не моткай”. Пазят ги от хорската любов, Пальо! Ама как не, че аз за туй имам наказание от началника, че даже насмалко и дисциплинарно да ма уволнят. Понечих да го спра оня, шефа на полицията, ама от’де да знам, че си пие ракията с началника на горското и заедно нищят далаверите. Налетях да го бия, ка’й, като видех как се целеше у таз, дребничката кошутка, дето лани насмалко да я изпуснем след като са беше уплела в примките на ония циганьори. Тя нали от мъничка си вървеше дребна, понеже майка и я убиха бракониери, когато я кърмеше и нали с Мартин Банскалията я намерихме, сгушена до майка си и я прибрахме у дома и ка’т дете си я гледахме, та така, докато я пуснахме в гората при една от по-старите и майкини рожби. Що страхове брахме, дали ша са оправи, ама справи се душицата. От тогаз дребничка си и остана, де, ама хубавица стана, кат’ майка си… .
    …Та тя, кошутката, таман беше родила и си крепеше рожбицата. Оня юрод адов, началникът на полицията, депутати разни и останалата им паплач, току беха дошли и се беха изпонапили. Искаха да ходят на лов, ка’й, ама нали ония, моите колеги, са путки и нищо не им казаха напреки, та аз се скарах с тях и им рекох, че сега не е сезонът и животните си гледат малките. Оня ме заплаши и ми вика, или да съм ходил да ги съпровождам, или от вчера ще ме нямало, ама пак щели да идат. Кипнах, но си думам, че по-добре аз да съм там – барем щях да им попреча да ударят нещо. Като тръгвахме видях, че с нас идва Сали турчето, дето се грижеше по едно време за района на Бай Кънчо. Бре, питам го, къде с нас, бе, а той: аз, ка’й, съм поканен от еди-кой си депутатин! Отде да знам, че измежду депутатите имаше и турчуля и че станала връзката ония да си слагат свои хора на разни постове по горските стопанства, за сметка на нашите. Та стиснах зъби и си викам: после ша та гостя аз. Тръгнахме къмто чукарите от дясната страна на планината, дето кьорав дивеч се не видеше, че хем да не може кола да мине, хем да се изморят. Ама, резняка му с резняк, отде да знам, че и за туй ша им са мазни. Не от там, ка’й, Маноле, че дивеч няма да срещнем! Бре, като викнах – и да имаше животинка и нея изгоних – “Абе, говедо с говедо, викам, ти мен ли ша учиш, бре, копиле недоебано, на кой акъл ша даваш ти бе, кьопавец ?”. Всички са наостриха, ка’й, с уши и очи мен гледат, а един от ония депутатините, турчин, вика: “Ти на къ’в са праиш бе, ти знаеш ли кой съм аз, ти знаеш ли, че на туй твойто му викат дикреминация, а?”. Аз, ка’й, кат са наежих и таман да го подкарам и него, мамицата му турска, изведнъж насреща ми един юмрук – прас! Как да знам, че един от пазвантите на тия ми ти гаджали беше турен там зарад мене и само чакаше да кажа нещо и – прас! Причерня ми…не от тази левашка тупаница, ка’й, ами от туй, че ме снижават там, дет’ хляба си изкарвам и на всичко от горе тая паплач наоколо ми са присмиваше?! Мен цигани с брадви са искали да ма секат и после ги шиха в болницата, бракониери са ма стреляли, че после писах в полицията защо съм ранил по погрешка сина на областния. А сега някакъв гольо с физиономия на глиган – глиган кат’ оня, дет’ лани бат’ Красьо, Петровия, го беше умерил в главата от 200 метра с оная финландската пушка, …бре ама изстрел беше… – та тоя шопар на мене ми скача!? Бе, чедоо, бе джанъм, я ела Манол да ти обади, ка’й, как пролет са чергите тупат. Бавно дигнах глава, а той ма гледаше изотгоре и вика:” На теб ти отива да лежиш кат свиня у прахта”. А аз му се подсмихнах и му викам: “ бе, аз да лежа – да, че работя и с труд изкарвам, ама ти е сега ше карвиш кат’ прасе на заколение и шя те питам що ше чиниш тогаз и чий ше го дървиш” и, без да разбере какво стана, ка’й, така бързо и на место го фраснах – първо в слънчевия с един прав, а после и селската го почерпих, че и до следващо причастие помен ша има. Строполи се като шопара на бат’ Красьо и не стана. Усетих са, ка’й, че останалите пазванти на ония вече ма наобграждаха кат’ вълци на рогач, ка’й, ама забравяха, че аз съм балканско чедо и не съм хрупал сандвичи в “Мак’Дуналс”, а ‘сичко, що Господ и Майката-природа ни дават.
Таман се извърнах и застанах срещу им и си гласех единия, ка’й, и изведнъж откъм гърбината ми се чу трясък – Буум! “Бре, и ша стрелят ли по мене тия ми ти копилета шубелийски?”, са запитах и бързо са извърнах. Мамичко, какво да видя! Копилето мастито, шефът на полицията, беше хвърлил мерника на нашата кошутка, мъничката, и докато са разправях с оня голтак, тоя гъз са прицелил и стрелял у нея. Откъде да знам, че точно нея ша найдат тъдява, бе Пальо, как можех да знам туй. Туй сега, дет’ ти го думам, Пальо, ако щеш вярвай, за няколко секунди стана. Извиках, той са стресна и докато са съвземе, с един скок бях досами него. Няма да забравя как ма гледаше, лайното му с лайно, колко изненада и страх имаше в очите му, преди да го халосам. Той, ка’й,  си верваше, че нема кой да го спре и кой да му излезе насреща с тия пазванти около него. Кат са озовах до него, ка’й, му извадих от руките пушката и с приклада го цапардосах по чутурата. И добре го сторих, ка’й, че за втория изстрел по мъничето се готвеше. Близкия “глиган”, ка’й, и той пострада от приклада, ама и пушката пострада. Хвърлих я долу в пропастта, ка’й, ако че беше хубава, италянска. Че нали същата тая пушка ми уби момичето. Тая пущина, ка’й, ми затри детето. Туй, дето стана после, го знаеш. Докато гледах трупчето на кошутката, изотзад един ма изряза с една сопа, та паднах и тогаз другите, кат’ вълци на мърша връз меня са скупчиха. Ритаха, удряха, скубаха, плюеха, псуваха и тъй до кат’ припаднах. После лесно. Не ма болеше. А ми са мерна, че и Сали някъде в гюрултията налагаше и редеше по турски. Кат’ са събудих, ка’й, таман беше 4 и половина – 5 сутринта. Всичко ма болеше и бая труд беше до кат’ стана. Със зор са изправих, а главата са въртеше и кокалите ми не искаха да мърдат. С много мъка отидох долу при кошутката, а то, малкото, си лежеше до нея, горкото, и малко скимцотеше. Тия върли душмани майчицата ти взеха, ама не се кахъри, чадо, батьо ти Манол ша са погрижи за тебе. Кат’ майка си хубаво, ка’й, ша станеш.
    Ти, ка’й, мен ма питай що е горската болка, Пальо.
    Тез’ върли душмани у Парламента, дет’ само чакат кат’ доде време да са избират, и щъкват по села и паланки обещания да ръсят и лъжи да посяват, а през останалото време, ка’й, са избиват кой по-голямо парче от баницата да вземе, мамичката им, ник’ва работа да не свършат, а само беди да ни носят и гората ’се на тоз’ хал седи, горката…. Но съм им ибал мамичката, Пальоо.
    Сърнето порасна и познай каков стана?!! Голем, кай, Пальо, Рогач, дет’ и наши, и чужди ловци са не виждали, и нема да видят. Ама не ще да го хванат, че кат’ хала съм го направил, ка’й, и страх, и хитрост у него има. Та от секой да са плаши и от секой да бега само от меня го не е страх, че аз му бех, ка’й, и майчица и бащица и на душмани го не давам”.

…Та така, запитваме са и си хортуваме с него кога време настане, в гората да влизаме. Ама знаеш ли що си се чудя и мая ? Дали ще има що да пазим некой ден, дали ще има що да гледаме некой ден, или ще имаме само пущинак и…много “кадърни” български управници. Щото горите ни изсичат, душата ни кастрят. А туй, що Бог ни е дал на нас, никой народ никъде го нема и други само се молят да им го даде, ама нии правим всичко, че да го съсипем и май и от нас ще да си го вземе.

    Та така, дано не съм ви додеял,… айде аз ще да бягам, че душинките в гората ма чакат, а вий си останете със здраве, пък…елате пак с добро некой ден. Може пък, живи и здрави, и с Манола да ви запозная. И вий да го видите и чуйте
…А със здраве и сполай ви.

Един разказ на Кирил Чолев

    Някой стреля. Тогава от баира се вдигна сив сокол и завъртя кръгове над селцето. Бавно се носеше той в жълтия обеден въздух, сянката му се влачеше като хвърчило над запустелите къщи, птицата ту се издигаше, ту плавно се снишаваше и докато гледах това летене, в душата ми се появи една песен: "Соколе, сиви соколе, хайдушки верен побратим..."
Но чакайте! Соколът наистина летеше и описваше траекторията на тази песен... Изтръпнах: толкова поразително бе това движение и толкова прилягаше на песента... Ето: чувам песента. Но откъде идва тя? От небето ли? Боже господи!
Соколът пое по тъничката нишка на мелодията. Летежът му повтаряше плътно и прилежно летежната траектория на песента, следваше я вярно, без да се отклони нито на полутон, нито на полусантим от контура на тази траектория. Всички нейни извивки сякаш бяха създадени за това летене. Мелодията тръгна точно както отхвъркването на сокола: рязко пърхаща, пълна с въздух се въздигна нагоре и тръгна по развен въздушен интервал. Соколът последва и повтори тази извивка. После мелодията направи няколко мънички игриви пада - с едно свиване на крилете соколът повтори тези падове, задържаха се песен и сокол в малката въздушна ямичка, Кайчо Каменов, изпълнителят на песента, взе по-висок тон - последва лек удар на крилата и траекторията отново се изравни. Въздухът повдигна кривата нагоре и мелодията пое отново в равен, кратък интервал. Соколът също. Отново последва малък пад, слизане като в обърната дъгичка. Соколът се напъха там и това приличаше на гмуркане в бяла въздушна вода. Тук последва излизане от кривата и продължителен равен летеж на мелодията. Птицата повтори точно и прилежно всичко това...
Който не вярва да запее тази песен, когато види сив сокол.
    Проехтя вторият изстрел. соколът просто се пръсна във въздуха, разлетя се на живи късове и като тежка буца кръв падна в един от дворовете. Едно сиво соколово перо остана да кръжи във въздуха. Къщата беше на един мой съселянин, загинал в Балканската война. Домочадието му се бе преместило в големия град. По улицата изпърполя мотор. Зърнах голобрадо момче с транзистор и пушка през рамо - доволно и усмихнато. Като ме видя, даде газ и изчезна по горските пътища, които слизаха в града. Познах го. Беше правнукът на загиналия в Балканската война тракиец. Приближих към убитата птица. Птица нямаше.
Гледаше ме една окървавена птича глава с отворено соколово око. Отворено като миг, като ключалка, през която се надзърта във вечността. И тогава изтръпнах за втори път. В окото на сокола видях образа на убития. Бях го виждал на снимка, сега го познах. И разбрах, че този човек, мъртвият тракиец, е живял в тялото на сокола. Останалото се самосвърза помежду си без усилие. И видях как в края на март 1913 година от последните родопски възвишения между Марица и Арда излетя един сокол и се совна над бойното поле при Одрин. Тракиецът умираше там. Соколът изпи дъха му, последните думи, изпи и кръвта и очите му и ВДИГНА ЧОВЕКА В НЕБЕТО... С неговия глас и с неговите очи полетя над Тракия, нощуваше на къщата му, обикаляше запустелите му ниви, защото човешката кръв в него му диктуваше това. Човекът преживя в тялото на птицата седемдесет и пет години. И още щеше да живее, ако...
Тогава взех в лявата ръка голямото соколово перо, което зърнах да кръжи във въздуха след изстрела, избрах за пръстите на дясната ръка едно перце с бяла тънка кост, топнах го в кръвта соколова и с кръв написах върху другото перо: "Не стреляйте по сивите соколи!"
А в обедната тишина небето се разтвори и вятърът, който живее в тайните височини небесни, се спусна като в кладенец към мен - стоящия на грешната земя, обгърна ме с вихрушка,
изтръгна от ръката ми перото и го възнесе в ясното небе. Търсете го! Огледайте се! Вижте. То е сигурно паднало на рамото ви...
Не стреляйте по сивите соколи!

    Нека ви кажа нещо за бай Мето. Той е скромен, тих, трудолюбив и смирен човечец. Да се начудиш как такава голяма канара носи толкоз добрина и нежност в сърцето си. Беше висок над двата метра, здрав и с обгоряло от студа и слънцето лице, с дълга брада, правилен нос и очи,...тия очи сякаш слънцето бяха поканили в себе си. Погледне те и сякаш душата ти вижда. Винаги разбираше какво ти е на сърцето и нищо не можеше да се скрие от него. Сутрин бяха като кристално сините езера на Рила, а денем зелени, като нашите хубави гори. Правилно говорят хората, че по очите можеш позна човека. От уединения живот много рядко можеше човек да го чуе да говори. Кога около него са приятели тогава се отпуска да приказва. Иначе приказката му не можеш да чуеш. Не обелва думица. Навремето учил в духовната академия в София, а после беше станал свещеник. Съпруга имал, любяща и добра. И работа престижна и Богоугодна намерил в хубава и голяма столична черква. Но жена му заболяла тежко, а лек за нея така и не се намерил. Скоро след това се споминала. Лекарите така и не разбрали от какво. Него нямало какво повече да го задържа в големия и задушен град. Измолил от владиката си и така се наредили работите, че го назначили за свещеник в една стара и скромна църквичка в родопския балкан. От тогава се засели в Родопите и не го влечеше в градовете. Насаме с Бога и гората се беше отделил. От както го знам ходеше облечен все в един и същ стар протъркан подрасник. А ако времето захладнееше слагаше жилетчица. Зимно време ходеше с кожух от овнешка кожа. Носеше гумени галоши или обикновени обувки пролет и есен. За зимата му подарих хубави високи обувки, че вечно му се мокреха краката като излиза по-надалеч. Само тях прие. Всичко останало, дето му бях надонесъл, го раздаде на хората долу от селото. И аз разбрах това, като един ден долу в селото видях на гърба на селския фелдшер едно доста познато яке. Ама какво да го правиш отеца?! Горско чедо. Широка душа. Хората много го обичаха. Пък и той все помагаше с каквото може. За каквато и да е тежка работа все него викаха. Ръцете му бяха като на рогач главата, гърбът му широк като за два самара. Аз лично съм го виждал да носи и цепи пънове, такива, дето на два метра не можеш помести. А той хем носи, хем цепи. Грижеше си се и за църквичката. Майстореше си я, поправяше и каквото има нужда, а кога дойдеше време за служба, преобличаше се и служеше. Той беше и свещеник и клисар и иконописец, че и майстор. Хората от долните села също идваха. А на големи празници и от околията пристигаха. Мнозина обърна. Веднъж, дъждовен ден било, като тия последните няколко. Някакви софиянци били закъсали с кола. Ама не само забуксували в калта, ами и гума спукали. Нямало как да сложат ни крик ни нищо. Били далече от селото, но пък близо до хижата и дошли телефон да дирят. Ама то нали няма, та бай Мето тръгнал да помогне. Застанал кротко до колата и им рекъл да сложат нещо та да не тръгне назад. Онези кат’ се оправили, той току хванал за калника и бронята автомобила и го вдигнал. А онез, блейнали като гергьовденски агнета, не мърдат. Гледат и не гъкват. Бай Мето се усмихнал и им рекъл: „А сменете гумата, че по тъмно е лошо да се връщате!”. Онези се окопитили, набързо оправили гумата, изкарали колата и като свършили, рекли да му дадат някой лев. Бай Мето само рекъл „Човек с човек се среща, а не дърво с дърво. Ще помогнете на някой и вие. А със здраве!” обърнал се и си тръгнал тъй, както и дошъл. Отглеждаше си няколко овчици. Май осем бяха последно. Пет козички, два коня, две крави, имаше и биче. Много хубаво. Едро и яко. Една вдовица долу в селото без съпруг била останала клетата. Пък не пожелала да се задоми повторно и трудно се оправяла без парици. А и дечица имала. Тогаз бай Мето вързал три овци и две кози, вързал бичето и слязал в селото. Отишъл до къщата и ги дал. В домакинството да и помагат. Бичето можеше да ползва за разплод. Хубаво беше и пораснеше ли, кравите от околията за разплод щяха да водят. Така още някой и друг лев щеше да си докара. Хората като видели какво направил бай Мето на свой ред занесли кой сено за стоката, кой царевица. Един по-заможен съселянин и подари даже и една крава. Абе още имаше хора.

СОКОЛЪТ – МОЯ ПРИЯТЕЛ

    Живея в хубава къщичка до гората на тихо и спокойно място. Далече съм от големия град, от шума, от суетата и мръсотията му. На 30 километра извън София съм, но спокойствието тук е осезаемо. И зиме, и лете съм си там. Винаги съм мечтал да живея и работя сред природата. Утрините са сладки и нежни. Вечерите тихи и мелодични. Несравнимо е удоволствието от това, да съумееш да се пребориш с предизвикателствата на живота и да успееш да работиш хобито си. Моето хоби е и страст на живота ми. Мило и дивно, нежно и потайно, скромно и скрито, явно и прикрито. Това е соколарството! Още от времето когато бях ученик, съм запазил най-приятни спомени за това старо изкуство. Все още пазя от ученическите години първата писмена работа за грабливите птици. Каквото и да правя, където и да съм, само за соколарство мисля и само това ми е в главата. Търся различни начини да подобря едно или друго нещо в ловните “доспехи” на моите любимци, за да изглеждат още по-величествени. Старая се да отсея една соколарска теза от друга и да разбера, изпробвайки всичко, дали една ловна техника е по-добра от друга. Всички мои мисли са в една посока и не виждам нищо друго, с което бих могъл да се занимавам, освен с това толкова старо и малко забравено изкуство. Животът ми с грабливите птици е радост, животът ми е соколарство. Мисълта ми тече към тази посока, речта ми върви също натам и естеството на разсъжденията ми е такова, с такъв привкус. Даже не привкус – цяло “угощение” е в главата ми, щом за соколарство заговорим. Когато видя пернатите хищници болни, зле гледани или, не дай, Боже, мъртви, душицата ме заболява. Колко съм ги носил тука, колко съм ги лекувал, не си е работа да ти разправям.

Мястото около къщата е голямо и разградено за всякакви животни. Има коне, магарета, крави, овце, кози, прасета, кокошки, пуйки, патици, гъски, токачки и всички те са на открито. Заедно са на паша и на водопой. Имат голям навес и са близо до реката. С дружните усилия на няколко мои приятели направихме естествено езерце, използващо водата от реката. Там спокойно си плуват и питомните, и дивите птици. Разселил съм наоколо и доста дивеч – фазани, яребици, кеклици и пъдпъдъци. Смесили са се с дивите и са придобили техните навици и инстинкти. Стоят наоколо, защото няма ловци с пушки, няма гърмежи, подивели кучета и котки, нищо не ги безпокои. Природата им дава храна, а и аз понякога помагам.

Водоемът е близо, така че живеят добре. Когато изляза пред къщата си и вдигна поглед, виждам как наоколо цари живот. Животните пасат спокойно или пазят територията си, карат се за женските или почиват под сенките на дърветата. Единственото им притеснение са хищниците – дивите грабливи птици и..., моите питомци. Част от целта при разселването им беше да създам ресурс за лично ползване.

Сред дърветата и храстите, по откритите поля и ниви има достатъчно място за разходки и лов. Приятен и емоционален, лишен от гърмежи и излишна суетня лов.
Представи си само - слагаш птицата на ръката и излизаш навън. Всичко друго остава на заден план. То просто го няма. Няма да бързаш за работа, няма да гониш срокове, не трябва да се отчиташ на никого, не си зависим от когото и да било. Ти само трябва да се радваш. Това е твоето задължение. Ти,...си си ти! Твоя милост е зает само със себе си и само на себе си ще угажда. Поемаш по черния коларски път. Постепенно се отдалечаваш от населените места. Все по-рядко виждаш хора. Сам си. Ти и твоят приятел – соколът. Заставаш на голяма просторна и зелена ливада. Обширните засадени пространства дават подслон на различен дивеч. Махаш качулката. Птицата разтърсва пера и поглежда напред. Пускаш соколарските ремъчета. Свободна е да полети. Леко прикляка, а ти с внимателно движение и даваш начален тласък. Отскачайки внимателно от ръкавицата ти, соколът поема нагоре към синевата. Очарован от тази симбиоза между човек и диво същество, ти съзерцаваш с трепет как животното набира височина. “Не е ли прекрасно?!”, си казваш тихо на глас. Наблюдаваш как птицата флиртува с вятъра. Някъде пред теб се чува яребицата. Свирваш на сокола да е готов за атака. Поемаш по посока на звука. Бавно напредваш. Нямаш куче, но сега и не ти трябва. Само двамата сте. Бавно и сигурно приближаваш ятото. След малко чуваш леко вляво познатия звук на яребицата. Изместили са се. Продължаваш тихо и след няколко крачки спираш. Вдигаш поглед нагоре. Соколът неотлъчно те следва на стотина метра над теб във въздуха. Усетил какво предстои, той не смъква поглед от теб. Настръхваш от близостта на ятото. Еуфорията за малко да те обземе. Поглеждаш за последен път нагоре и в следващия момент тръгваш със сигурни стъпки към стаилите се птици. Вече не пазиш тишина. Викаш и шумиш. Наближаваш мястото, откъдето предполагаш, че се чува звукът от пернатия съгледвач. В един миг – току пред краката ти – изскачат една дузина яребици, сред тях има и млади, и възрастни. Извикваш сигнала за атака и поглеждаш нагоре. Соколът, без втора покана, се насочва към бегълците. Набелязал жертвата, с бързи махове, почти отвесно набира скорост, събира крилата си и яростно пикира към ятото. Още миг и ще ги достигне. Като гръм от небето хищникът се стоварва върху една от птиците. Ударът е толкова силен, че още във въздуха е прекършен гръбнакът на яребицата. Смъртта е мигновена и безболезнена. Безжизненото тяло тупва на земята, веднага след него каца и соколът. Застанала близо до жертвата, хищната птица се оглежда. Твоят приятел е победител в тази гонка на живот и смърт. Заслужава поощрение. Приближаваш се, а той, стъпил върху дивеча, вече скубе  перата му, които се залепват по клюна и восковицата. Той обаче тръсва глава и продължава. Бъркаш в соколарската чанта и вадиш парче месо, слагаш го в ръкавицата и го подаваш над дивеча. Соколът с леко изпискване ти показва, че не му е приятно да му прекъсваш вечерята, но ти си настоятелен и не след дълго той скача на ръкавицата ти, поемайки парчето месо. Оставяш го да хапне, а междувременно си прибрал улова.

Красив е твоят приятел: хубави очертания; мощни и силни гърди; дебели, здрави и силни крака; извити и остри нокти. Добър ловец е. Време е да се прибираш. Не ти се иска, но трябва. Сложил си качулката на главата на сокола. След половин час ходене, спираш и я махаш. Слагаш я в специалния калъф, за да не се мачка. После вадиш яребицата и я подаваш на сокола. Без да чака, хищникът грабва с единия крак плячката, а с другия стъпва върху ръкавицата, като стиска здраво, за да пази равновесие. Заслужено е угощението му. Ловният ви излет е бил успешен. Радостта не слиза от лицето ти. Вървейки по стария коларски път, поглеждаш птицата. Припомняш си лова и днешните събития. Нима би забравил това?! Твоят приятел е уловил за теб цяла яребица. Погрижил се е за вечерята ти. Този път обаче ти си му отстъпил правото на победителя да се нахрани. Всъщност и двамата сте победители. Защото сте едно.

Така е! Така живея аз, в сънищата и мечтите си. Ела и виж сам.

Един разказ на Ботьо Върбов

ЯСТРЕБЪТ – ГОРСКИЯТ ДУХ

    След 20 минути тихо и внимателно промъкване в гората, застанах на удобно и скрито за наблюдение място – сред гъстите храсти и саморасляци, под високите разлистени дървета седнах и зачаках да Го видя. Бях се настанил близо до брега и наблюдавах от другата страна на реката как птиците пият вода и се къпят. Смешна глъчка и врява.  Преди обед е и нищо не издава, че наблизо може да има нещо друго, освен птича баня. Никой и не предполага за присъствието на хищник. Пернатите си пасат спокойно или пазят територията си, карат се за женски или просто почиват под сенките на дърветата, но винаги, абсолютно винаги, каквото и да става, всички те са нащрек. Защото той е там. Ястребът е там. Винаги на пост и винаги готов за атака. Набелязал жертвата си, сред потайните дебри на своето царство, той седи и не помръдва. Бди и не изпуска из очи оногова, когото е избрал. Не премигва и за момент даже. Застанал до водоема, скрит сред листата, търпеливо изчаква удобния момент. Издебва момента за атака. Една непредпазлива яребица, току-що изкъпала се и забравила за стаената в клоните на дървото опасност, се отделя встрани от ятото и излиза на откритата полянка на 15 метра от бдителния хищник. Забравила за инстинктите си и застанала срещу врага, тя започва да поправя пера. С глава под крилете, бавно и методично яребицата обръща перо след перо. Първо опашката, след това всяко крило, после и гърдите, а с крак се почесва и по нежното вратле. Успокоена и отпусната, тя се обръща към останалите от ятото. Лъжовното спокойствие не подсказва за скритите очи, които неотлъчно следват младата птица. Жълтите ириси, като впили се в тялото на дивеча, сякаш черпят живителна сила и предвкусват успешен лов. Още миг и жертвата може да си отиде. Но не! С тих отскок от клона на прикритието си ястребът се спуска с полусвити криле и на метър от земята ги разтваря, за да олекоти скоростта, като насочи цялата си същност към обекта на своето внимание, към хипнотизиращата яребица. Притегателната сила е толкова голяма, че той не обръща поглед, когато двата кацнали наблизо кълвача, над които минава, с предупредителен писък отскачат в обратна посока и с резки махове се скриват в спасителната гора. Не, той не се отказва! Не се разсейва! Всички птици около водоема като облак се спускат в бягство. Дива суматоха! Концерт от хаос и ужас, в който главните действащи лица са хищник и жертва. Сойките и свраките, като най-неспокойни, заглушават с крясъците си останалите тревожни писукания и цвъртения. Яребицата, чула  предупредителния крясък на кълвачите, полита напред към ятото си. Вече е твърде късно за това. С хитра маневра в последните метри преследвачът прави заобикаляща маневра и с мощните си крила завършва полукръга около нея. Препречил пътя на яребицата, хищникът не и оставя друга възможност, освен тя да се плъзне леко зад него. С отчайващо движение жертвата се хвърля вляво, опитвайки се да се спаси. Твърде късно обаче за опитния летец. Той бързо усеща лъжливата маневра и с рязко светкавично движение на опашката сменя посоката, като застава с гръб към земята. Заемайки позиция под изненаданата яребица, горският хищник сграбчва с мощните си нокти изкъпаното тяло на жертвата. Последното, което тя видя, беше тихото слънчево синьо небе и върховете на дърветата.

... Тишина! Пух и перушина са разстлани по полянката. Изкъпаните перца като тънко одеало покриват цветята и тревичките наоколо.
Крясъците на изплашените птици отдавна бяха замлъкнали.
Стреснати от неочакваната атака, всички са се спотаили, в очакване хищникът да се нахрани и да напусне слънчевата поляна.
...15 минути по-късно вече всички бяха застанали по цялото протежение на баричката и се къпеха. Опасността за днес беше преминала!

А ястребът, ... ястребът, приключил с обяда си, разтвори леко криле и с няколко маха се скри в сенчестата гора. Тя, сякаш, обгръщайки блудния си син, тихо спусна след него непристъпните клони на разлистените дървета, подобно на тръшната врата пред любопитните погледи на тълпата. ... Те нямат право да посещават тези места, дръзнат ли–рискуват! Защото тук той е господарят! Само той има право да кръстосва недостъпните дебри и да им се наслаждава. Това е неговата привилегия. Неговата ястребова привилегия.

Един разказ на Свилен Коцев

    Утринното слънце опипваше с топлите си меки лъчи замръзналите върхове на планините и опитваше да стопли мразовитите хребети на близките чукари. Нощта беше студена и сега всяка живинка търсеше открито пространство, за да се отдаде отрано на успокояващите и живителни лъчи. Един гущер, скоро напуснал дупката си, бавно се заизкачва по огряната от слънцето скала и застина там. Трябваше му топлина. Няколко врани и гарвани с вряскане напускаха нощното си убежище.
    Нивите наоколо бяха удобно място за срещи на много животински видове. Близостта на откритите обработваеми площи беше доста примамлива за повечето горски обитатели. Храна лесно се намираше и имаше достатъчно за всички. Поотрасналите малки, вече млади и здрави животни, бяха готови за приближаващата зима. И тези, които не бяха мигрирали се възползваха от обилието.
    Слънцето бавно тръгваше към своя зенит. В далечината от запад една точица бързо приближаваше. Дългите и тесни крила носеха с голяма сигурност компактното тяло на птицата. Високо в небето с лек и грациозен полет соколът оглеждаше ловните си територии. Хладните сутрешни часове му помагаха да се събуди. Беше излязъл на лов. Не беше ял от два дена и това влияеше на температурата на тялото му. В търсене на нови ловни територии и в обикаляне на старите, се беше отдалечил доста. Последните два дена беше обхождал крайните си ловни територии и това му костваше сегашния глад. Нищо не беше уловил, а и как можеше да го направи с успех, като почти всичко беше мигрирало на юг. Красивият силует се отличаваше на фона на събуждащото се небе. Маховете му за кратко се прекъсваха от реещия полет, а после пак се впускаха в грациозно пърхане. Поел по едно топло течение, скитника се заизкачва, отдавайки се на благоприятните сутрешни термики. Въздухът го понесе на горе и много скоро, без почти никакво усилие, птицата набра такава голяма височина, че от земята се виждаше като муха. Виейки се в небето и оглеждайки наоколо, в един момент закова острия си поглед надолу към земята. Беше забелязал това, което търсеше и за което беше излязъл днес, това, което два дни му се изплъзваше. Сега го съзря долу, в далечината, на голямата пожълтяла нива, близо до младата горичка, която изглеждаше толкова малка и зелена, че едвам се забелязваше малкото ято, приковало вниманието на хищника.
    Лежерно сякаш и безкомпромисно соколът, застанал в реещ се полет из безбрежната синева, за части от секундата се завъртя около оста си и с глава надолу се спусна към притегателното ядро. Яребиците, още не забелязали връхлитащата ги опасност, пасяха спокойно, заровили глави в земята, търсейки семенца, нежни стръкчета трева и коренчета. Мъжкарите необезпокоявано се перчеха един другиму, демонстрирайки своето оперение пред женските. Скитникът, прибрал крилата до тялото, стремително скъсяваше разстоянието. Вятърът свистеше от съприкосновението с перата му. Оставаха сто и петдесет метра до целта. По-възрастните яребици, забелязаха връхлитащата опасност и дадоха сигнал за бягство. Това беше грешка! Сто, петдесет, десет метра. Скитникът се вряза сред изплашеното ято. Набелязаната жертва рязко кривна в страни. Соколът като по чудо пропусна. Изви нагоре тяло и с мощни махове започна да наваксва загубената преднина. Пъргаво се изкачи пак на позиция и отново се стрелна към обреченото животно. Без да обръща внимание на другите, насочи всичките си сили натам. Свръх учестеното сърцебиене и дишането на ужасената жертва се чуваха толкова близо. Дали бяха това партньори в колелото на живота или предсмъртен танц от двама танцьори. Дали беше това игра на живот и смърт под звуците на бесният вятър, раздиран от крилете им, или грация от движения и трепет.
Разхвърчаха се пух и перушина и една от птиците се строполи безжизнена върху угарта. Хищникът разтвори крилата си и направи завой, за да отбие от скоростта, след което леко се приземи до жертвата си. Останалите от ятото продължиха напред и след петстотин метра кацнаха, намирайки прикритие сред растителността. С единия крак хванал яребицата за шията, а с другия стъпил на земята, соколът се огледа. Нямаше кой да му открадне този последен танц. Нямаше конкуренти или мародери. Успокоен от липсата на натрапници, хищникът разпери крилата си и като чадър над жертвата започна да я съблича. След близо половин час, вече заситен и необезпокояван, грабливият пилот разтърси пера. Протегна крака и криле и остана на земята още няколко минути. След което някак мудно, с леко движение се понесе в своята стихия.
    Въздухът вече осезаемо се затопляше. Планинските върхове, огрени от слънцето, отразяваха топлината. Термиките помагаха на няколкото орли, лешояди и гарвани да се издигнат високо в небето, улеснявайки ги в търсенето на храна.
    В далечината един силует се отдалечаваше с бавни и сигурни махове, а денят беше така топъл и божествен.

Един разказ на Свилен Коцев

    Хищен поглед. Големи криле. Величествена осанка.
...Огромните, здрави и силни нокти, сграбчили студения камък, безпощадно стискаха бездушната материя, сякаш искаха да изкарат и последната искрица живот от твърдата скала. Впил нокти в гранита, орелът чакаше изгрева на слънцето. Тишината все още се простираше навред. Застанал на върха на своята скала, хищникът спокойно поправяше пера за сутрешния обход из подопечните му територии. Женската още лежеше в гнездото. Скоро щяха да се излюпят наследници и той трябваше да се погрижи за прехраната на любимата си. Обърна поглед към нея. Вече седем години бяха заедно и седем пъти го даряваше с малки. Извърна се на изток и погледна натам, където трябваше да изгрее слънцето. Златистата тънка линия бавно се показваше иззад далечните гори. Тишината лека-полека започна да отстъпва на пробуждащите се гора и диви твари. Изгревът започваше. Орелът имаше голяма територия, която трябваше да огледа. Хем да намери дивеч, хем и да я опази от натрапници. Беше войнствен и крайно агресивен мъжкар. Именно заради това толкова години се беше задържал на тази територия, а бе завладял и още чужди. Слънчевият диск бавно се показваше, огрявайки с първите си лъчи скалистите масиви и планините на юг. Показа се една трета от него, после половината и накрая целия златист щит засия, изкачвайки се бавно и сигурно по своя път. Светлина и топлина се разстлаха наоколо и, като че ли, това беше сигнал за птицата да разтвори криле, скачайки в бездната под себе си. Крилата го подеха и той бавно и плавно започна да се издига. Направи кръг и премина над скалата с гнездото, а след още два беше вече на петдесетина метра над върха. Изви се плавно и полетя към югоизток. Дърветата под него се редяха едно след друго. Някъде долу стадо глигани се насочваше към дъбовата гора. Там мястото беше удобно за почивка и можеха да си доядат на спокойствие, ако през нощта не бяха сторили това край селото. Орелът се отклони леко на запад и пое към малкия хълм между боровата и дъбовата гора. Хълмът, сам по себе си, беше много добро място за наблюдение на няколкото големи заешки семейства, населяващи тази територия. Множеството дупки по протежение на целия склон свидетелстваха за количеството на зайците. След кратка маневра ниско над земята, хищникът се спусна към близката скала и кацна на самия и ръб. Недалеч от заешката колония имаше и такава на лалугери, което допълнително правеше това място още по-желано от хищниците. Един ловен сокол прелетя на двеста метра от склона и се скри някъде в ниското. Орелът го проследи с поглед, но остана неподвижен. Плячката беше по-важна. Имаше едно гладно гърло да храни, а скоро и още, така че всичко останало сега беше второстепенно. Настрои се да чака. Слънцето леко огряваше скрития зад големите дървета хълм. Долу под високите борове две катерички скочиха на земята и се сборичкаха. Орелът мигновено ги забеляза и бавно се обърна към тях. Не ги изпускаше от очи. След секунда те спряха играта и се покатериха по стъблото, скривайки се от погледа на птицата. Докато заемаше предишната си поза, орелът хвърли последен поглед към основата на дърветата, близо до които преди малко играеха палавите гризачи. Една костенурка бавно се придвижваше към огрените от слънцето скали. Орелът не се поколеба. Скочи от малкото възвишение, отклони се леко в страни, за да не минава през заешката колония и, без да стресне обитателите и, се насочи към костенурката. Не се изпускаше такова вкусно изкушение. Без да каца на земята, протегна здравите си нокти и грабна твърдата коруба, подхващайки малко земя, опадали клонки и иглици. Завивайки покрай дърветата, хищникът, изтласкан от инерцията, се издигна и с плавни махове се насочи към гнездото. След петнадесет минути приближи скалата, но не се насочи към гнездото, а обърна към северната страна. Застанал над нея, рязко събра крила и се понесе с все сила надолу.

От пикирането перата му плющяха, сякаш товарен влак преминаваше покрай скалният масив. Стискайки здраво черупката, той премина покрай върха и продължи да се спуска успоредно на скалата. Почти опрял се о нея, летейки надолу, хищникът безстрашно наближаваше скалната площадка. На 350 метра под върха, тя образуваше голям полукръг. Оставаха почти пет метра до нея, когато орелът освободи хватката си и с умело движение премина в хоризонтален полет. Чу се трясък и веднага след това се разхвърчаха парчета от черупката на костенурката. Орелът бързо се обърна и кацна на площадката. С бавни стъпки се насочи натам, където беше пуснал черупката. Досами ръба лежеше голо тялото на  костенурката. Нямаше никаква следа от корубата и. Орелът я грабна с десния крак и, отскачайки от скалната площадка, размаха големите си криле. Заобиколи скалата, мина от южната и страна и с още няколко маха се издигна до гнездото. Кацна плавно и тихо изписка. Женската надигна глава, отговаряйки тихо с писък. Той изчака няколко секунди, докато тя стане. Приближи се и лекичко постави храната между тях. Остана на място и зачака. Женската се надигна, изпъна едното крило, после другото и, застанала близо до ръба на гнездото, направи няколко силни размаха. Беше по-едра от него – нормално за грабливите птици. Разнесе се голям облак прах и пера, а гнездото леко се разклати. Тя беше силна и по-голяма, но той пък наваксваше с агресивния си темперамент. Женската хвана жертвата с единия крак и, стъпвайки върху и, започна да къса парчета месо. Като погълна и последното парченце, орлицата се обърна към мъжкия и с едно по-силно изпискване го подкани – още храна. Закуската беше питателна, но недостатъчна и бързо свърши. Застанал на ръба на гнездото, той се поколеба за момент, но не за дълго, защото последва втори, пронизителен крясък. Разтвори бързо криле и подскочи във въздуха. Направи лек кръг и, без да се задържа повече, се стрелна към заешката колония. Предобедните часове бяха топли и приятни. Птицата се носеше леко и безшумно по вятъра, а перцата по тялото и леко заиграваха. Приближаваше хълма със заешките семейства. Спусна се ниско и продължи полета си, придържайки се на около два метра от повърхността. От снишаването скоростта се усили. Профучаваше покрай храстчета и ниски дръвчета, над дупки и малки укрития. Наближи хълма и, без да спира, все така ниско на около метър от земята, продължи лекото изкачване по хълма тласкан от инерцията. Скоростта му беше достатъчна, за да завърши маневрата, която се подготвяше да направи. За това само направляваше полета си.
Младите зайци безгрижно подскачаха навред по хълма. Хубавото време предразполагаше за игри и закачки. По-възрастните животни предпазливо се хранеха, като от време на време се оглеждаха във всички страни. Съгледвачите също бяха застанали на удобно място и оглеждаха внимателно територията. Неподозиращи опасността, те продължиха да се хранят. Един от постовите мъжкари беше застанал най-високо, на десетина метра под върха на хълма, но никой от тях нямаше на северната страна, а и защо им трябваше. Времето беше толкова успиващо.
Хищникът се приготви за атаката. Оставаха му десетина метра, за да превали върха. Не можеше да види какво става зад самия хълм, но разчиташе на бързата си реакция. Изскочи рязко иззад височината и, като се ориентира бързо, все така придържайки се ниско, се стрелна към голяма групичка скокливци, които все още необезпокоявано се хранеха. Не забелязал постовия под върха, орелът профуча покрай него и, накланяйки се наляво със свити крила, се спусна към насъбралите се животни. Изплашеният заек-съгледвач се стрелна встрани и след няколко метра, усетил, че не го преследват, спря и започна да потропва нервно със задните си крака, предупреждавайки събратята си. В тази част от секундата всичко се преобрази. Спокойно хранещите се животни се разбягаха във всички посоки. Бутаха се един в друг, препъваха се, скупчваха се по няколко на дупка. Ужасът и страхът се усилваха. Орелът обаче, се оказа по-бърз от всички. На негова страна бяха изненадата и силата. Изскачайки от северния склон, бързо се беше ориентирал и за части от секундата набеляза жертвата си.
Млад мъжкар, застанал на възвишението до една от разпрострелите се по хълма семейни дупки, бе приклекнал и следеше всяко движение на събратята си в очакване да се изстреля към спасителното укритие.
Орелът се спусна към него с една залъгваща маневра. Насочи се към долната страна, като създаваше впечатление, че преследва друг. Но всъщност набираше скорост, за да достигне под ъгъл към жертвата. Методите, които понякога използваше, бяха дали резултат и в предишни гонки. Хитростта беше необходима. За хищническата му природа това беше наложително. Иначе алтернативата беше гладна смърт.
Улисан от преследването, орелът не забеляза присъствието на конкурент в лова. Лисицата дебнеше същия този заек, към който летящият хищник се беше насочил и бе хвърлил око. Тя идваше от противоположната страна. Приведена към земята, напредваше в суматохата. Само орелът единствен разпозна нейния силует. Решението беше взето бързо. Той прибра още малко крилете до тялото и ускори скоростта. Лисицата обаче беше по-бърза. Леко притаена и с няколко скока, тя стигна до заека, нахвърли се върху него и го грабна през хълбоците. Заека изпищя и тъкмо когато лисицата помисли, че е успяла,.....една огромна тъмна сянка връхлетя върху им. Слънцето изчезна. Околните шумове заглъхнаха. С рязко движение орелът изправи единия си крак и заби нокти в гърба на лисицата. Крилата нанасяха откъслечни удари. Това беше шок. Изненаданата лисица изврещя от болка и ужас и като освободи хватката изпусна дивеча. Заекът загребваше трева и пръст. С последни усилия удари във въздуха със задните крака. Животът беше толкова ценен. Сърцето му щеше да се пръсне. Усети как захапката на лисицата отслабваше. И изведнъж вече нищо не го задържаше. Отскубвайки се от пастта и, той направи един висок скок и с присъщия си устрем се шмугна в първата изпречила му се дупка. Мятайки се във всички посоки, лисицата се гърчеше под орела. Извъртя се и опита да захапе единия му крак, но впитите в тялото големи и мощни нокти не пускаха хватката си. Краят на битката беше предизвестен. Единият крак на орела в безотказен захват все още държеше гръбнака на жертвата. Но когато лисицата посегна към крака на пернатия хищник, той я грабна през муцуната с другия, стегна ноктите и впивайки ги в нежната лисича челюст, започна да стяга хватката, балансирайки с криле и опашка. Последните предсмъртни секунди на лисицата стремително наближаваха. От съкращаването на мускулатурата на крак на орела, челюстите и започнаха да пукат. Костите хруптяха и се трошаха безотказно, като сламки, а съпротивата на лисицата все повече отслабваше. Ноктите постепенно се забиваха в муцуната, задушавайки животното, докато накрая то съвсем се отпусна и безжизнено падна на земята. Орелът за по-сигурно заби силния си клюн във врата на лисицата и пречупи един от вратните прешлени, прекършвайки гръбнака на две. Остана така още няколко секунди и вече убедил се, че жертвата му е мъртва, започна да скубе козината и. След половин час се засити, но в гнездото го чакаше неговата любима. Без да се бави повече, разтвори мощните си големите си криле и с няколко маха се намери във въздуха, държейки в ноктите си останалата част от лисицата.

Законът на дивото – закон на гората – беше залегнал така силно в гените му, че ловуващите му прадедите, които бяха умирали по ловните и бойните полета на живота, трябваше да се гордеят с него. Векове наред всяка една птица, благодарение на наслояваните ловни успехи, беше проправяла тънка пъртина в колелото на живота. Помагайки по този начин на своите събратя, опитът растеше, но това, с цената на героичния си живот. Величествените предшественици можеха да си отдъхнат. Именно те бяха спомогнали за силно загнездилия се инстинкт на безотказния преследвач, защото наследникът им беше станал достоен ловец, техен верен последовател.    
Властелинът на въздушния поток бавно се извисяваше, подхванал благоприятните въздушни течения. Топлият вятър галеше нежно тялото му. Разтворил спокойно крилете си, хищникът се рееше в небето оставайки далече зад себе си заешката колония. Мощните нокти стискаха трупът на лисицата. Разкъсаното тяло бавно се поклащаше от маховете на птицата.
Орелът се прибираше с лов в ноктите. Беше недостижим.

Един разказ на Владимир Мушарски

    Плавните махове леко раздвижваха сутрешния въздух. По меката кадифена перушина едва се забелязваха последните капчици от нощния дъжд. Кафеникавото здраво и набито тяло пореше последните облачета на отминаващата утринна мъгла. Вятърът, сякаш забравил задълженията си, едвам-едвам подухваше, излъчвайки уют и спокойствие. Ароматите на гората, мирисът на полята и билките сред тях, се носеха из въздуха наоколо и омайваха всеки, който ги вдишваше. Две години откакто изхвърча от гнездото и две години откакто се засели по тези места. Също като събратята си той обитаваше равнините, равнинните гори близо до влажните зони, както и предпланинските гори и скалните масиви до алпийските части на планините. Птиците от неговия вид бяха прелетни, скитащи и постоянни, но той не се бе отдалечавал по-надалеч от ловните си територии. Животът му беше самотен и скучен. От две години не бе срещал женска като него. Понякога се закачаше с враните и гарваните намиращи се наоколо, за да разнообрази, поне малко, иначе скучното си ежедневие. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му другар. Другар, с който да делят студ и пек, ден и мрак. Другар, с който да играят и да се гонят в небето, да преследват дивеча и да създават потомство. Това му липсваше. Описвайки полукръг над рекичката, той плавно пое към хълма, в края на ловната територия. Под него няколко странните двукраки животни ловяха риба – това бяха човеци. Не им отдели никакво внимание, а се насочи към групичката дървета близо до хълма, на които не веднъж бе почивал и изчаквал жертвите си. След малко стигна до тях и кацна тихо на един висок клон. Пред него се разкриваше широка картина.

Прекрасната цветна градина, изпъстрила навред земята, стоеше в краката му. На няколко десетки хиляди квадратни хектара в краката му се простираше голямата равна площ. Ниви, ливади и отдавна необработвани поля, по тях цветята с различните си нюанси и миризливите билки, като килим, украсяваха всичко наоколо. Сред това тревисто море, сякаш като зелени забравени островчета, растяха скупчени заедно горичките. Тук иглолистни, там широколистни, те събираха около себе си различни животинки. Близо до хълма, на който почиваше ловният сокол, растяха дъбови дървета. В ниското под тях глоговите и шипковите храстчета даваха прикритие и подслон на множеството горски птички – постоянни обитатели на тези територии. Имаше обикновени и дългоопашати синигери, щиглеци, зеленушки, червенушки, чучулиги и авлиги, стърчиопашки, чинки, че даже и папуняци. Полетата, в съчетание с малките горички, предоставяха изобилие от храна. Семенца, поници, сочни връхчета и плодове на дръвчета – чудесна възможност за птиците. От обилието на долината се възползваше и дребният и едрият дивеч. За ловния сокол основен интерес представляваха колониите с лалугери, но заради намаляването им, той се бе ориентирал към пернатата плячка. Когато ловуваше, го правеше различно. Или ще настигне плячката си на земята, или във въздуха, често връхлитайки върху нея като камък. Или пък ще я догони с преследване. Негови жертви бяха животни, не по-големи от заек и птици, не по-едри от патица. Докато се носеше ниско над земята, от него зависеше живота на множеството мишевидни гризачи, лалугери, пъдпъдъци, яребици и фазани. Избягваше да лови зайци, заради меките си пера. Само едно спречкване му бе дало да разбере, че това не е за него. Което бе достатъчно, за да го откаже завинаги от това намерение. Зайците нямаше да присъстват в менюто и дневния му порцион. Така, оглеждайки местността, едно малко ято фазани се наби пред погледа му. Застанали навътре в поляната, птиците ровеха земята и кълвяха семенца. Соколът се поколеба за момент, докато избере жертвата. Набеляза един млад мъжки фазан и след секунди се спусна от дървото. Придържайки се ниско над върховете на тревите, не изпускаше от очи ятото и плячката. Понесе се бързо надолу. Направи лек завой и пред него изведнъж се озова цялото ято. За секунда съзря плячката, но и тя го видя. Птицата се вдигна шумно от земята и се понесе в посока обратна на тази, от която той идваше. Последва рязък завой и соколът се понесе след избраната жертва. Застанал над фазана, с бясно махане на крилата, той неумолимо приближаваше. За момент събра криле и след секунди скъси разстоянието до жертвата. Постепенно и без да се отказва, стопяваше разстоянието – плячката му принадлежеше. В момента в който предвкусваше победата,... свистенето на въздуха се усили. Огледа се бързо, но не видя нищо. Вече наближаваше фазана, когато изведнъж тъмно петно връхлетя някъде от нищото. Мина рязко покрай него и заставайки пред очите му, зае мястото на преследвач. Изненадан и малко стреснат, ловният сокол отклони атаката, като остави натрапника да подгони неговата храна. Намалил скоростта, той продължи да маха леко с криле. Но този път без намерение да продължи. Преди месец един едър женски скитник му отне дивеча.

Фазанът беше в истерия – два преследвача по петите му бяха прекалено много. Настигайки обреченото животно, натрапникът протегна здравите си къси крака. С едно движение на ноктите грабна фазана отзад и го преобърна във въздуха. Извадено от равновесие, животното махаше в нищото безпомощно с криле. С наведена надолу глава и тяло, то правеше напразни опити да се отскубне от безмилостната хватка. Хищникът се приземи на тревата и за момент изчезна от погледа на ловния сокол. А той, вече отказал се от преследването, започна да планира. И тъкмо се канеше да кацне на близкото дърво, когато рязко смени посоката. Втурна се след нахалния конкурент. Но какво бе причина за тази промяна? Нима искаше да си върне несправедливо отнетата плячка?! Не! Напротив! Имаше нещо по-сериозно, нещо по различно от всичко, което бе ставало в последните две години. Беше открил разликата в поведението на своя събрат. Това не бе обикновен сокол, това не бе скитник, нито далматински, нито пък керкенез. Не! Натрапникът, след който се спусна ловецът, бе,... женска от неговия вид. Беше женски ловен сокол! Вълнение и нетърпение обзе ловния сокол. Небето стана по-синьо. Инстинктите му заговориха, сърцето му заби диво, започна да маха лудо с крила. Набираше скорост. Бясното разпаряне на въздуха го приближаваше до новата гостенка. Стигна мястото, където ловът завърши. Забързано и задъхано проследи посоката, в която женската кацна с трофея си. Вече нямаше никакво значение, че нечестно отнетия лов е собственост на друг. Вече нищо нямаше значение. Още малко и щеше да я види. Прелитайки над хълма, той забеляза под себе си фигурата на хищник, който, леко прегърбен, бе стъпил върху жертвата си. Застанала над отнетата плячка с разперени криле женската скубеше перушината и късаше яростно кървави парчета. Съсредоточена в храната си, тя лакомо поглъщаше пера и месо. Мъжкият кацна на близкия скален издатък и застина за момент. Наблюдаваше я с внимание. Изглежда дълго време не бе яла. С такова настървение поглъщаше късовете фазанско месо, че едвам си поемаше въздух между хапките. След половин час бясно скубане, дърпане, късане и гълтане, от плячката бяха останали само чифт крака, криле, оглозгани кости и малко от вътрешностите, а наоколо беше осеяно с пера и пух. Целият и клюн беше в засъхнала кръв и перушина. За да го изчисти тя започна да го търка в земята. Приключила с хигиената си, женската се огледа. Наоколо беше тихо. Нищо не я притесняваше. Мъжкият скочи от скалния ръб и се понесе към земята. Женската подскочи изненадана, но липсата на агресия у познатия силует я успокои и тя кацна обратно макар и с внимание, приковано към натрапника. След като се приземи на известно разстояние, мъжкият спря за момент. С бавни крачки започна да я приближава. Някаква странна гривна имаше тя на единия си крак. Усетила напрежение тя започна нервно да кряка. Мъжкият отговори също с високо провлачено “кеек – кеек – кеек”. Така обикаляйки се един-друг, крякайки и махайки с крила изкараха близо половин час. Женската вече не беше така напрегната. Мъжкарят не я нападаше, не я притискаше и тя пак се успокои. Погледна към него и полетя към мястото, от където той я бе наблюдавал. Кацна и закряка подканващо. Той енергично я последва и двамата се подгониха из небесната шир. Хубавото време предразполагаше женската и тя се поддаде за пръв път на напиращите инстинкти. Дните се редуваха един след друг, а двойката показваше привързаността си. Със своите крясъци те огласяваха околността и така демонстрираха правата върху територията – предупреждение за натрапниците и претендентите. Освен брачните игри, животът на ловните соколи беше и без това тих и незабележим. До самото отлитане към местата за зимуване, двойката ловни соколи щяха да останат на своята територия. Мъжкият с трепет показваше ловните места на своята партньорка. Всичко наоколо и принадлежеше. Както останалите соколи, ловните соколи не строяха гнездо. Заемаха ниши и дупки на стръмни скали и високи дървета или се настаняваха в изоставени гнезда на врани или на други грабливи птици. Там, където гнездяха на скалите, веднъж избрали някоя ниша, след това я предпочитаха и дълго време оставаха. В райони, където нямаше скали, гнездяха на дървета, и се настаняваха в гнездата на други птици, които често не издържаха зимните бурии и отлитаха. По някога, през пролетта, двойката ловни соколи имаше опасност да се окаже без жилище и тогава можеше да изгони, даже кръстат орел или други орли от гнездата им. Толкова храбри и смели бяха тези животни.
Намерил едно гнездо, мъжкият трескаво търсеше второ. Един хубав априлски ден, скоро след запознанството им, в гнездото на двойката, женската снесе 5 яйца. Обикновено женските от нейния вид снасяха по 4, по-рядко 3 или 5 – 6 яйца. На цвят, кафяво-червеникави с по-тъмни петнисти и точковидни шарки или матови бледокафяви с множество червено-кафяви или ръждиви петна с черни резки и точки, пъстрите яйца грееха като малки слънца в уютното гнездо. След 29 – 30 дни мътене на бял свят се показаха всичките 5 малки главички на бъдещите страховити врагове на лалугерите. Беззащитни и покрити само с бебешки пух, те тихичко писукаха. Когато идваше мъжкият, майката леко се надигаше, за да вземе храната, а пиленцата вдигаха тежките си главички и с несигурни и още неуверени движения, просеха храна с отворените си човчици. След като поотраснаха, честите им опити да се задържат изправени, на все още слабите крачета, нерядко се увенчаваха с успех. Работата на мъжкия през първите няколко седмици беше много изморителна. Трябваше да осигурява храната за бебетата и майката. Природата така перфектно беше създала всичко, че докато малките растяха и се нуждаеха от по крехка храна, ловуваше мъжкият. Различни малки птички и млади и неопитни бозайници служеха за изхранването на домочадието. След като поотраснаха и перца покриха малка част от телцата на малките ловни соколчета, майка им излезе на лов за нещо по-голямо. Все по-често започна да напуска гнездото и ловуваше по-голяма и груба храна. На шест седмична възраст младите птици бяха напълно оперени и напуснаха гнездото. Държейки се около него още два месеца, те с всеки изминал ден ставаха все по-сигурни и по-уверени в полетите, докато в един момент започнаха да летят и ловуват наравно със своите родители.

Есента наближи и с нейното пристигане всяко едно от малките постепенно напусна познатите територии. Когато и последният мъник не се завърна една сутрин, за старата двойка това беше сигнал – семейството бе отгледало всичките 5 ловци успешно и те бяха поели по своя труден път.
Самотата за нашия ловен сокол беше вече далечно и забравено минало. Най-накрая, след години единение, мъжкият бе намерил спътницата си. Още дълги години щяха да се подвизават по тези богати ловни територии и още дълги години щяха да оставят потомства след себе си, които да населяват съседните земи.
Той беше там. Един соколар неотлъчно и трепетно наблюдаваше техните ловни подвизи. Всеки сезон отблизо ги следваше до гнездата. Помагаше на някои от отритнатите малки и ги приютяваше докато пораснат. Изхранваше други, за които храната, в бедните на дивеч гладни години, бе малко. Пренесе се в друг свят, по-различен, по-чист и по-добър от нашия. Видя отношения, по-осезаеми за дивото. И спирайки устрема на животът около него, нагласи часовника си според тяхното време. Според тяхното летоброене – това на ловния сокол. Той вече бе един от тях. Аз бях един от тях.

Един разказ на Стоян Григоров

    Беше душен юнски следобед. Мухите наоколо досадно жужаха, а жегата беше влязла навътре в многострадалните ми дробове. Тъкмо се разхлаждах с един от бъзовите сиропи на баба, когато телефонът иззвъня. Един познат ми съобщаваше, че колега соколар е загубил птицата си. Имал нужда от помощ. Разбрахме се да се видим след час за повече подробности. На срещата дойде и той, човекът с птицата. С изненада разбрах, че ще търсим скален орел. Не ме питайте как. И аз самият се изненадах от този факт. Трябваше да съдействам да си върнат животното. Собственикът каза, че бил дал много пари за нея, че бил свикнал и други такива. Усещах, че не всичко ми казва. Както и да е. Нагърбих се да опитам и събрах възможно най-много информация – кога и къде беше ходил за последно с птицата, колко често бе излизал по тези места, обикновено по кое време на деня, колко бе хранил птицата в деня на изгубването и т.н. Получих информацията, която ми трябваше и, без да се бавя, тръгнах. Бях си го кръстил „Беглецът”, защото това животно беше беглец от собствената си съдба. То беше превъзмогнало предначертаните събития и бе получило възможността да оцелее. Дали щеше да се справи, зависеше от него. 
    По това, което ми бе казано, можех да съдя, че вече съм близо. Огледах терена, намерих ориентирите и сравних с информацията от собственика. На прав път бях. След кратко време се намерих до невисоки скали, които бяха добра наблюдателница, ако бях орел. Израснали на границата между полето и гората, те бяха прекрасна възможност за хищниците, нападащи изненадващо от небето. Поставих багажа си на земята и приседнах до едно дърво, прокарало от скалата. Почивайки си, забелязах, че на 100-ина метра пред скалата някакво скитащо куче бе тръгнало да търси храна. Не подозирах, че освен моите, още един чифт очи го наблюдаваха. Чуха се няколко шляпвания от криле и една голяма сянка мина над мен, насочвайки се към кучето. Научен да напада вълци и лисици, Беглецът не се поколеба да нападне кучето. Дългите и методични тренировки си бяха казали своето. Придобил солиден опит, скалният орел беше страшилище за скитащите кучета и котки в гората. Макар и сериозен противник, те не притежаваха ловкостта и инстинкта на последен хищник от хранителната верига. Избирайки самотна и лесна плячка, орелът винаги се насочваше към по-безпроблемния лов.
    Преди да се спусне върху жертвата, хищникът направи едно рязко завъртане и се спусна върху нищо неподозиращата жертва. Чух само как кучето леко изквича, но от там не долавях нищо. Започна битка.  Изкачих се по-нависоко да наблюдавам развръзката. Орелът бе натиснал полулегналото куче и с нокти, впити в него, държеше обреченото създание заковано към земята. Кучето отчаяно се бореше за последните си глътки въздух. Гледката ме потресе. Стиснал с крак муцуната на кучето, орелът балансираше с другия крак във въздуха, като маховете на крилата му го държаха нависоко. В един момент челюстта на кучето не издържа, чу се силно пукане и веднага след него приглушено изквичаване. Болката беше неописуема. Строшената кост бе пробила бузата на животното и се подаваше до половината през кървавата дупка в кожата. Решено да се отърве, кучето се запремята във всички посоки. Ту лягаше на една, ту на друга страна, дърпаше се, буташе, блъскаше, помагаше си с лапи, но...безотказният захват на птицата не изпускаше обреченото животно. Вече изморено от борбата и загубата на кръв, кучето се олюля в последен опит да се измъкне. Разтвори още повече крака и се опита да застане стабилно на тях. Но орелът имаше предвид друго. С няколко маха на крилете изкара от равновесие кучето и то падна на лявата си страна. Изненадано, понечи да стане. Много трудно му се отдаде, но все пак изправи задните си крака и застана с подвита опашка. С плешка, натисната в земята обаче, кучето не можеше да се бори. Не след дълго пак се строполи. В този момент Беглецът се опря със свободния крак о земята. Зърнал възможността, той леко подскочи, помагайки си с криле и светкавично заби нокти в откритата гуша на кучето. Жертвата се сгърчи от болката и трескаво се замята. Орелът, необезпокояван и без капчица емоция, чакаше края, балансирайки върху животното. Смъртта дойде бързо. ... След около час, вече нахранен, Беглецът се зае с тоалета си – така, както беше на земята. Изчисти клюна от кръвта и месото, като го отърка о земята. Поправи някое и друго перо и не след дълго се вдигна в небето.

    Това бе първата ми среща с него. Започнах да го наблюдавам. Ден след ден гледах как този красавец ловува своите жертви и в мен се зароди противно на задачата ми желание – да го оставя на мира. Един мой приятел, Атанас – Танайката, имаше следната философия: „Ако и да е питомно отгледано, дивото пак си се връща там, дек’ му е местото!”. Наблюдавах го вече втора седмица. Бях направил и някои снимки. Междувременно моят познат се отказа от търсенето. Стопанинът на птицата също, но все още таеше някаква надежда. А орелът не преставаше да ме изненадва. Изкусните атаки, невероятните маневри, сръчните премятания бяха радост за окото ми. Като ценител на красивите властелини в небесата не откъсвах очи от този изключителен екземпляр. Надарен с изключителен ловен инстинкт, този хищник почти нямаше пропуск в преследването и улавянето на набелязаните жертви. Търпението му се сравняваше с това на ястреба в засада, стремителността – с тази на сокола, а мощта ... мощта беше единствено и само негова.
Един мрачен следобед се случи да го видя как напада и поваля една млада сърна. Отправих се с бързи крачки към предполагаемото място, където бе приключила атаката. На 60-ина метра забелязах силуета на птицата, кацнал върху своята жертва. Беше ме видял въпреки моето старание да го приближа безшумно. Странно, но не се подплаши и не отлетя, а остана да се храни, като с всяко дърпане на парчетата месо, поглеждаше към мен. От разстояние започнах тихо да му говоря, като се стараех интонацията ми да звучи успокояващо и ласкаво. Допусна ме на два пъти по-близко разстояние, но не спираше да ме наблюдава с крайчеца на окото си. Вече бях приближил почти на десет метра, а той не излиташе. Хранеше се спокойно. Изчаках така петнадесет минути и пак направих няколко крачки. Клекнах. После отново тръгнах. След още няколко крачки клекнах близо до него. Почти помирисвах кръвта от сърната. Гледах го с възхищение. Беше ме допуснал толкова близо до себе си! Дори и след две седмици не беше забравил човешкото присъствие. Гледах това красиво и благородно животно и си мислех, колко ли живота човек трябва да изживее, за да срещне такова създание. Такъв красив, ловък и съобразителен хищник беше рядкост като съчетание. Но със сигурност беше желан от много соколари – ценители на тези качества. Изключителен екземпляр!
– Уф, колко си красив – прошепнах аз.
Той ме погледна, изписка тихичко и продължи да къса от месото.
– Колко радост има в тебе, приятелю – с вълнение продължих аз.
Спря да се храни и ме погледна с острия си поглед. Очите му ме пронизваха изпитателно, минаваха през мен сякаш четеше какво мисля. А аз не знаех как да реагирам. Минутите минаваха, а той само гледаше – ту мен, ту наоколо. Окопитих се и бавно извадих парче месо, като му го поднесох леко. Привлечен от движението ми, орелът слезе от жертвата и отстъпи крачка назад. Продължаваше да ме гледа. Отвътре ме разкъсваше дилема – бях толкова близо, а не знаех дали ще успея да го хвана. А даже и да го хванех, как щях да го върна. Но дали си заслужаваше да го върна? Не трябваше ли да го оставя да се завърне в стихията си и да заживее живота на своите диви събратя. Рядкост бяха случаите, когато отгледан орел можеше да се върне в природата. Сега обаче това се случваше пред очите ми. Какво да правя? Мислите потекоха трескаво в клетата ми глава. Като атака на сокол, ту една, ту друга мисъл ме връхлиташе. Кое беше правилно? Кое??. Дали човекът, който го беше обучил и вложил толкова енергия и емоции, или това, че Беглецът вече беше свикнал с живота навън и беше част от това нещо, наречено див свят. Кой е прав, кой е критерият? Мислите ми не ме оставяха на мира. Подадох парчето месо още по-близо и внимателно го извиках, с надежда, че не е забравил своето детство. Той погледна месото, хвърли бегъл поглед към жертвата на земята, после се огледа и ... за моя изненада скочи на ръкавицата. Това беше моментът на истината! Това бях чакал две седмици в хладните сутрини и дъждовните вечери. Подадох му месото и той започна да къса. Радостта ме изпълваше, но нещото ме тормозеше – правилно ли беше това, което направих; така ли трябва да сторя. Както се хранеше, птицата изведнъж спря и погледна нагоре. Изписка тихо. Някакъв силует се рееше в небето. Познах го – скален орел. Птицата на ръката ми пристъпи и продължи да гледа нагоре. В този момент си помислих: „Това е неговият живот, не го лишавай...”. Щеше да се справи. Не един и два пъти с успех щеше да поваля своите жертви.
    Наведох глава и след секунда размисъл извадих резачките. Внимателно срязах две трети от дебелите ремъци, като оставих по една малка и къса каишчица на всеки крак, за да ми напомня някога за този ловец. Прибрах остатъците от ремъците в джоба на якето. Вдигнах леко ръка и за първи път погалих красивите пера по гърдите и гушата на това изключително животно. За момент завидях на бившия му собственик. Защо бившият ли? След като прокарах ръка по гушата и главата му, докоснах леко лявото му крило и, без да се бавя повече, вдигнах ръка:
– Ти си свободен приятелю, лети и за мен!
Сякаш разбрал какво говоря, орелът ме погледна и отскочи с едно леко движение. След няколко минути кръжене над мен, ми се стори, че чух как изписка. След това се присъедини към другата птица и двамата се понесоха към големите скали на юг от хребета. Една сълза изпрати моя нов приятел, като се хързулна по бузата ми. Изборът, който направих, беше правилен. Ако ли пък не, времето щеше да покаже.

Измина една година. Сезоните разпръскваха своите багри и оставиха още една година зад гърба ми. Ароматите им, неповторими и така различни един от друг със своето обаяние, носеха онова трепетно чувство, което само горската душа четеше в неповторимите им цветове ...
И беше пак пролет. Пак бяхме навън с птиците, както всеки ден. Вървяхме по посока на затревените хълмове, където преди година оставих моя приятел да поеме пътя си към вечните и недостъпни дебри на високата планина. Изкачвайки се по едната страна на възвишението, мернах в небето силует на рееща се птица. Изморен, не можех да определя какво е, но след като стигнах горе, поех въздух и скоро разбрах, че това е орел. Нещо в мене трепна и грабнах бинокъла. От учестеното дишане и не дотам силния бинокъл не можех да видя добре детайлите. Извадих от чантата един по-мощен монокъл и се загледах. Забелязах, че птиците вече са две. Изненада ми бе огромна, когато видях на краката на едната добре познатите соколарски ремъци. Бръкнах в джоба и извадих останалите парчета от тях. Не бяха напускали мястото си, откакто орелът си тръгна. Радост изпълни сърцето ми. Поставих моята птица на стойката и се загледах по-внимателно. В един миг застинах. Изненадата ми се оказа голяма, защото в действителност „той”, моят миналогодишен приятел,...се оказа „тя”. До нея се приближи една друга птица и когато двамата застанаха близо, видях, че другата е доста по-малка. Не, не грешах, това беше така. Но как бе убягнало от вниманието ми такова очевидно нещо никога нямаше да разбера. Полетите показваха, че двамата са в размножителен период. Ухажването беше в сила, а другата птица очевидно беше заинтригувана от моя „приятел”. Двойката горе се наслаждаваше на прекрасното време. Беше време за любов.
    Гледах ги така два-три часа, докато не се скриха от погледа ми. Бях щастлив и доволен. Моят любимец щеше да има наследници и още веднъж по тези склонове щяха да се реят мощните потомци на гордия ловец.
...
    Слънцето бавно захождаше. Един соколар слизаше от хълма. Обърна се и се загледа горе в небето. От устата му се отрони само едно:
– Сбогом, приятелю – после пое бавно към селото. Наоколо нямаше жива душа, а той, крачейки, се сбогуваше със залеза.

Един разказ от Крум Вълчев

Имам един ловен другар, чиято страст е ловът с ястребов орел. За непознавачите ще кажа, че с орли ловуват само най-добрите соколари, а с ястребови орли най-добрите сред добрите. Ловът с тези представители на летящото хищно семейство е, така да се каже, висшият пилотаж в соколарството. В руските републики 90% от всички ловци, т.нар. „беркутчи”, ловуват с „беркути” или още известните скални орли. Там това е вековна традиция, а трайните познания се предават от дядо на баща на син. По света, обаче, ловът с орли се практикува само от най-опитните. Четирите процеса, които залягат в соколарството: привикване със соколаря и хранене от ръка; обучение и идване на ръкавицата; тренировка за влизане във физическа форма; представяне на плячката и лов, при другите птици (мишелови, ястреби, соколи) са кратки и сравнително по-бързо се достига до желания успех. Но при орлите и ястребовите орли тези фази са по-дълги и по-бавни. Необходимо е двойно, даже тройно повече търпение и упорство, повече енергия и време, за да има успех. Ако някой е запознат със соколарството, лесно може да добие представа за какво време и енергия говорим, когато става въпрос за орли. Ловът с орли е изкуство, което може да се практикува само при спазването на определени услови и изисквания. Релефът и територията е от голямо значение за всеки вид лов, тъй като дивечът, който се размножава там се явява и основния хранителен ресурс. Какъвто е дивеча, такъв ще е и стилът на лов на грабливите птици. Понеже говорим за скалните орли, при тях от голяма важност е откритият терен. Тоест да няма гористи места, а ако има, те не трябва да преобладават. Факт е, че орлите са и мършояди. Те не се отказват и от мърша при липсата на друга храна. Но хранителната база все пак определя поведението на птицата. Един соколар най-добре знае какво му трябва на животното. Ястребовият орел е птица, която не търпи компромиси. Със своя свиреп нрав, близък до този на ястреба и с почти орловата си структура, здрава човка, дълги, едри, дебели, здрави и оперени до стъпалото крака, дълги пръсти, широк захват с големи и остри нокти, той се явява предизвикателство за всеки негов двукрак партньор. Стръвната му натура в съчетание с добре сложената структура на тялото, представляваха перфектната и страхотно използваема машина, ако, разбира се, с птицата имаше и умел соколар. Съчетанието от ястребов орел и опитен соколар е перфектната комбинация. Тя винаги има убийствен ефект. Композицията на тялото на това животно му позволява да ловува дивеч, еднакво подходящ както за ястребите, така и за орлите. Свирепото животно превишава нервният темперамент на ястреба много пъти. Доста по-агресивно и неотстъпчиво е, а мощните и здрави крака му придават допълнителна преднина. Задължителната доза ярост, подправена с щипка свирепост и една чаена лъжичка вродена злоба, правят този хищник еквивалентен по разрушителност на коктейл Молотов във затворено пространство. Това е едно от нещата, които допринасят и го правят безмилостен хищник. Ето защо представлява такъв интерес за нас соколарите. И именно това го прави перфектният хищник. Моят ловен колега, както нежно си го наричаме – Сандала, притежава това управляемо торпедо и е повече от доволен, когато работи с него на полето. Бяхме решили да се съберем на ловен излет в околностите на София, като предварително ни бяха казали, че там, където отиваме, има зайци. Трима влюбени в соколарството луди млади глави. Най-важният участник, около който се суетяхме обаче, и който беше център на нашето внимание, беше ловният партньор на нашия приятел. Наричахме я с галеното име... „Коня”. Ще попитате защо пък точно „Коня”, а не „Маргаритката” , „Слънчицето”, „Миси” или „Светулката” или някое друго име там? Защото беше доста едра за вида си и е това, което аз наричам еталон на същия. Огромната конструкция на това дневно привидение носеше допълнително очарование на ловните походи. Още повече, да ви кажа, при нас соколарите е въпрос на усет да си кръстиш птицата. Не е само да и дадеш някакво си име там. По това как си я нарекъл, до известна степен може да се съди за твоето отношение към птицата, лова и соколарството въобще. Стилът, към който се придържаш или усетът за това какво птицата би преследвала като дивеч, преди още да е обучена за него.

   Времето беше приятно, слънчево и топло. Август месец се оказа, като цяло, горещ, но въпреки всичко, нашият тримесечен герой се справяше отлично. С възпитанието му се занимаваше въпросният колега-соколар, който практикуваше лов доста преди мен. Следователно опитът му беше по-голям. Предварително бяхме решили днешният ден да се пробваме на зайци, а ако излезеше някой фазан – добре дошло. Имахме ли слука, щяхме да наблюдаваме това красиво животно във вихъра на танца. Около седем сутринта екипирани и весели потеглихме с колата на едното от момчетата. Щяхме да ловуваме близо до София, което си имаше своите предимства. След половин час бяхме на полето и след кратко сверяване тръгнахме през нивата. Разделени бяхме на около десет метра разстояние един от друг, като в средата беше птицата. Двете кучета бяха пуснати. Усещането на началните тръпки от лова е нещо, което лично трябва да се преживее. Отразява се, най-вече на сърцебиенето. То е същото и когато уловиш дивеч, само, че тогава за дивеча е по-силно и бумтящо. Близо до нас един пъдпъдък изкряка, но не му обърнахме внимание. Не си струваше усилията, а и нямахме в момента нито врабчар, нито чучулигар, нито даже орко.
    Сандала ме погледна и сякаш прочетох укора му в очите: „Казах ли ти да вземем един врабчар.” Вдигнах оправдателно рамене и продължихме бавно след кучетата. Вървяхме известно време през полето, но, като че ли за наш лош късмет ни заек, ни ‘гявол – нищо. Не излизаше каквото и да е четирикрако предизвикателство за „свирепата дама”. С успех можеше да удари скитащи котки или по-малки кучета, но нищо не се виждаше. Както си вървяхме и Дарк, кучето на Сандала, изведнъж замръзна в стойка. Всички спряхме и погледнахме към ловеца с птицата. Нашият човек не мърдаше, а само оглеждаше внимателно терена напред. Ловът на зайци с обучена птица беше едно от предизвикателствата на съвременното ловно общество, за сегашните соколари и въобще за днешният човек. За разлика от европейците ние нямаме зайци-подземници и единственият дългоух обитател е сивият или още полски заек. За това, изискваше се птицата да е здрава, в добра ловна форма, непоколебима, агресивна, че даже и свирепа. Мисля, че това съвпадаше с възможностите на „Коня”. Моето притеснение се състоеше в това, да не би заекът да се вдигне по-рано и така, да не забележим от близо преследването, а и птицата да не изпусне плячката. Сандала посочи кучето си и тихо каза – Заек!– По румените страни на лицето му личеше, че е възбуден. Колкото можеше по-тихо и с внимателни стъпки се насочи към кучето. Наблюдавах го със затаен дъх. Приближи внимателно, извади шнура от ремъците и ги стисна в ръка. Леко извади напред ръката, но още незавършил това движение, заекът изскочи от една, едва забележима туфичка. Птицата отскочи от ръкавицата и се понесе след плячката. Сандала извика след нея, за да и даде кураж и преследването започна. В купом се втурнахме след гонката, за да не изпуснем разразилата се надпревара. Наблюдавах как скокливеца набираше скорост и как птицата махаше след него с големите си криле. Следваха маневра след маневра от страна на жертвата, но това изглежда, че не трогваше хищника. Упоритият преследвач следваше неотлъчно бързото животно. Ние тичахме напред, но с двата си немощни крака не можехме да следваме спринтовите отсечки на дивеч и ловец. Нашето несъвършенство за малко да ни лиши от няколко хубави момента, които ни се изпречиха, по време на гонката. Сега ми се прииска да имам наблизо истински кон. На два пъти хищника пускаше за части от секундата единият си крак, в опит да подхване заека, но този с бързо движение избягваше всяка инициатива от страна на птицата. Бяха изминали стотина-двеста метра от преследването, когато в един момент ушите на заека изчезнаха, а веднага след тях и крилатия силует на ястребовия орел. Продължавахме да тичаме в посоката, където за последен път ги изгубихме от погледа си. Дарк, беше ни изпреварил вече и като показател лаеше с поглед напред и играеща от възбуда опашка. Наближихме малко нанадолнище. На няколко метра от кучето дочухме звуци от борба и тихото пищене на заека. Явно „Конят” си беше свършил работата. В ниската част на наклончето, в обрасла с трева дупка, хищникът беше заклещил своята жертва, която с последни сили се бореше за изплъзващият му се живот. По отъпканата висока трева ясно личаха следите от борбата.
– ...Спуснали са се по стръмното, ей тука... – обясняваше Сандала – ...и точно като се скриха, в тоя момент „Коня” го е хванала!...Ама малко над задните крака – заоглежда жертвата той и продължи. – От тежестта и двамата са се претърколили. Виж тука – показа той (тревата) – при това два-три пъти. Докато стигнат до дупката, тя го е настъпила и с другия крак. Ама с него е обхванала и главата му... – допълваше с вещина в гласа разигралата се картина Сандала. Дръпвайки внимателно заека, посочи кървавите дупки на мястото, където трябваше да са бъбреците. Впитите безжалостно, във и около врата на жертвата, нокти свидетелстваха за правдоподобното обяснение на опитния соколар. Сандала се приближи, извади ножа си и приключи мъките на животното. – Да не се мъчи животинката – поясни той.
Такива хуманни жестове често се правеха, за да не се опорочаваше уважението към природата и спортния дух на този благороден лов. Другият колега се приближи и понечи да дръпне заека, за да види по-добре пораженията. Чу се само закъснялото ”Леко!” на Сандала, но вече нашият приятел се държеше за ръката. Приближих се и дръпнах да видя дланта му. Тънка струйка кръв се стичаше от двете дупки, които „Конят” беше оставил като вечен спомен за несъобразителната постъпка на нашият общ приятел. – ...Егати гадината! – успя да изрече той.
– Абе човек...– подкара го Сандала – ...ти луд лиси така да бъркаш под животното?!...При това с храна в ноктите?
– Добре, че извади реакция, иначе,...къде щяхме да те шием тука на полето?! – допълних аз.
Нашият човек, видимо изненадан от реакцията на птицата не спираше да проклетисва пилето. – Мамичката ти гадна, изрод летящ...– нареждаше си той –...без ръка ‘ше ме оставиш, гад хвърката,...не „Кон”, не, „Кучка” трябваше да те кръстят, твойта майка перната...! – и такива от сорта, поне 10-ина минути. Ние от все сърце се смеехме, защото и на нас ни се беше случвало. Ужким опитни хора, а постъпвахме понякога като новобранци.
– Това да ти е за урок – рече наставнически Сандала и като строг, но справедлив ментор, го тупна зад врата. След 20 минути държеше птицата на ръка и вече вървяхме към колата. Дарк обикаляше доволно наоколо и подскачаше из близките треви. Сандала спря и за моя изненада ми подаде пилето: – Хвани я за малко – и без да дочака евентуалния ми отказ, каза безапелационно: – Вижте колко гъби има тука! Ще си ги изпечем и със зайчето става фантазийка – продължи той като на последната дума премлясна, като някой гладен пес.
    Поех внимателно тази мобилна ракетна установка и едва сега, след като беше на ръката ми, можах да огледам отблизо съвършените възможности и предимства, които птицата притежаваше. Качествата на това животно се дължаха на структурата и, която по неповторим начин беше подарена от Създателя. Никоя друга граблива птица нямаше това, с което разполагаше тази тук. И това я правеше неповторима и непогрешима. Този ужас за дребния и среден дивеч, за моя радост, беше обучен. На връщане нищо не излезе, но кучето ни показа още веднъж, че наоколо има нещо. Уханието на чиста трева ни изпрати чак до автомобила. Сандала постави животното на стойката. Седнахме да хапнем и след половин час прибрахме всички твари, качихме се и потеглихме обратно към града. Преди да влезем в София пред колата мина заек. – Ех, ‘що не ми излезе на черния път, аз да те питам тогава – закани се Сандала. Така, в приказки и закачки се прибрахме. Излетът беше много поучителен за мен. Показа ми една друга страна, истинската, на онова, харесвано от много соколари по света, животно – ястребовият орел. От този ловен поход разбрах, че ако има нещо, което е по-добро от най-добрата птица – това беше ястребовият орел.
Така и реших! Когато някой ден имам възможност, това, което щях да си взема, за да облитам и да ловувам с него, щеше да бъде едно перфектно „Бонели”.

Един разказ на Свилен Коцев

КРАЙ