ЯСТРЕБОВИЯТ ОРЕЛ
- Детайли
- Категория: Соколарски разкази
- Публикувана на Четвъртък, 05 Май 2011 21:43
Имам един ловен другар, чиято страст е ловът с ястребов орел. За непознавачите ще кажа, че с орли ловуват само най-добрите соколари, а с ястребови орли най-добрите сред добрите. Ловът с тези представители на летящото хищно семейство е, така да се каже, висшият пилотаж в соколарството. В руските републики 90% от всички ловци, т.нар. „беркутчи”, ловуват с „беркути” или още известните скални орли. Там това е вековна традиция, а трайните познания се предават от дядо на баща на син. По света, обаче, ловът с орли се практикува само от най-опитните. Четирите процеса, които залягат в соколарството: привикване със соколаря и хранене от ръка; обучение и идване на ръкавицата; тренировка за влизане във физическа форма; представяне на плячката и лов, при другите птици (мишелови, ястреби, соколи) са кратки и сравнително по-бързо се достига до желания успех. Но при орлите и ястребовите орли тези фази са по-дълги и по-бавни. Необходимо е двойно, даже тройно повече търпение и упорство, повече енергия и време, за да има успех. Ако някой е запознат със соколарството, лесно може да добие представа за какво време и енергия говорим, когато става въпрос за орли. Ловът с орли е изкуство, което може да се практикува само при спазването на определени услови и изисквания. Релефът и територията е от голямо значение за всеки вид лов, тъй като дивечът, който се размножава там се явява и основния хранителен ресурс. Какъвто е дивеча, такъв ще е и стилът на лов на грабливите птици. Понеже говорим за скалните орли, при тях от голяма важност е откритият терен. Тоест да няма гористи места, а ако има, те не трябва да преобладават. Факт е, че орлите са и мършояди. Те не се отказват и от мърша при липсата на друга храна. Но хранителната база все пак определя поведението на птицата. Един соколар най-добре знае какво му трябва на животното. Ястребовият орел е птица, която не търпи компромиси. Със своя свиреп нрав, близък до този на ястреба и с почти орловата си структура, здрава човка, дълги, едри, дебели, здрави и оперени до стъпалото крака, дълги пръсти, широк захват с големи и остри нокти, той се явява предизвикателство за всеки негов двукрак партньор. Стръвната му натура в съчетание с добре сложената структура на тялото, представляваха перфектната и страхотно използваема машина, ако, разбира се, с птицата имаше и умел соколар. Съчетанието от ястребов орел и опитен соколар е перфектната комбинация. Тя винаги има убийствен ефект. Композицията на тялото на това животно му позволява да ловува дивеч, еднакво подходящ както за ястребите, така и за орлите.Времето беше приятно, слънчево и топло. Август месец се оказа, като цяло, горещ, но въпреки всичко, нашият тримесечен герой се справяше отлично. С възпитанието му се занимаваше въпросният колега-соколар, който практикуваше лов доста преди мен. Следователно опитът му беше по-голям. Предварително бяхме решили днешният ден да се пробваме на зайци, а ако излезеше някой фазан – добре дошло. Имахме ли слука, щяхме да наблюдаваме това красиво животно във вихъра на танца. Около седем сутринта екипирани и весели потеглихме с колата на едното от момчетата. Щяхме да ловуваме близо до София, което си имаше своите предимства. След половин час бяхме на полето и след кратко сверяване тръгнахме през нивата. Разделени бяхме на около десет метра разстояние един от друг, като в средата беше птицата. Двете кучета бяха пуснати. Усещането на началните тръпки от лова е нещо, което лично трябва да се преживее. Отразява се, най-вече на сърцебиенето. То е същото и когато уловиш дивеч, само, че тогава за дивеча е по-силно и бумтящо. Близо до нас един пъдпъдък изкряка, но не му обърнахме внимание. Не си струваше усилията, а и нямахме в момента нито врабчар, нито чучулигар, нито даже орко.
Сандала ме погледна и сякаш прочетох укора му в очите: „Казах ли ти да вземем един врабчар.” Вдигнах оправдателно рамене и продължихме бавно след кучетата. Вървяхме известно време през полето, но, като че ли за наш лош късмет ни заек, ни ‘гявол – нищо. Не излизаше каквото и да е четирикрако предизвикателство за „свирепата дама”. С успех можеше да удари скитащи котки или по-малки кучета, но нищо не се виждаше. Както си вървяхме и Дарк, кучето на Сандала, изведнъж замръзна в стойка. Всички спряхме и погледнахме към ловеца с птицата. Нашият човек не мърдаше, а само оглеждаше внимателно терена напред. Ловът на зайци с обучена птица беше едно от предизвикателствата на съвременното ловно общество, за сегашните соколари и въобще за днешният човек. За разлика от европейците ние нямаме зайци-подземници и единственият дългоух обитател е сивият или още полски заек. За това, изискваше се птицата да е здрава, в добра ловна форма, непоколебима, агресивна, че даже и свирепа. Мисля, че това съвпадаше с възможностите на „Коня”. Моето притеснение се състоеше в това, да не би заекът да се вдигне по-рано и така, да не забележим от близо преследването, а и птицата да не изпусне плячката. Сандала посочи кучето си и тихо каза – Заек!– По румените страни на лицето му личеше, че е възбуден. Колкото можеше по-тихо и с внимателни стъпки се насочи към кучето. Наблюдавах го със затаен дъх. Приближи внимателно, извади шнура от ремъците и ги стисна в ръка. Леко извади напред ръката, но още незавършил това движение, заекът изскочи от една, едва забележима туфичка. Птицата отскочи от ръкавицата и се понесе след плячката. Сандала извика след нея, за да и даде кураж и преследването започна. В купом се втурнахме след гонката, за да не изпуснем разразилата се надпревара. Наблюдавах как скокливеца набираше скорост и как птицата махаше след него с големите си криле. Следваха маневра след маневра от страна на жертвата, но това изглежда, че не трогваше хищника. Упоритият преследвач следваше неотлъчно бързото животно. Ние тичахме напред, но с двата си немощни крака не можехме да следваме спринтовите отсечки на дивеч и ловец. Нашето несъвършенство за малко да ни лиши от няколко хубави момента, които ни се изпречиха, по време на гонката. Сега ми се прииска да имам наблизо истински кон. На два пъти хищника пускаше за части от секундата единият си крак, в опит да подхване заека, но този с бързо движение избягваше всяка инициатива от страна на птицата. Бяха изминали стотина-двеста метра от преследването, когато в един момент ушите на заека изчезнаха, а веднага след тях и крилатия силует на ястребовия орел. Продължавахме да тичаме в посоката, където за последен път ги изгубихме от погледа си. Дарк, беше ни изпреварил вече и като показател лаеше с поглед напред и играеща от възбуда опашка. Наближихме малко нанадолнище. На няколко метра от кучето дочухме звуци от борба и тихото пищене на заека. Явно „Конят” си беше свършил работата. В ниската част на наклончето, в обрасла с трева дупка, хищникът беше заклещил своята жертва, която с последни сили се бореше за изплъзващият му се живот. По отъпканата висока трева ясно личаха следите от борбата.
– ...Спуснали са се по стръмното, ей тука... – обясняваше Сандала – ...и точно като се скриха, в тоя момент „Коня” го е хванала!...Ама малко над задните крака – заоглежда жертвата той и продължи. – От тежестта и двамата са се претърколили. Виж тука – показа той (тревата) – при това два-три пъти. Докато стигнат до дупката, тя го е настъпила и с другия крак. Ама с него е обхванала и главата му... – допълваше с вещина в гласа разигралата се картина Сандала. Дръпвайки внимателно заека, посочи кървавите дупки на мястото, където трябваше да са бъбреците. Впитите безжалостно, във и около врата на жертвата, нокти свидетелстваха за правдоподобното обяснение на опитния соколар. Сандала се приближи, извади ножа си и приключи мъките на животното. – Да не се мъчи животинката – поясни той.
Такива хуманни жестове често се правеха, за да не се опорочаваше уважението към природата и спортния дух на този благороден лов. Другият колега се приближи и понечи да дръпне заека, за да види по-добре пораженията. Чу се само закъснялото ”Леко!” на Сандала, но вече нашият приятел се държеше за ръката. Приближих се и дръпнах да видя дланта му. Тънка струйка кръв се стичаше от двете дупки, които „Конят” беше оставил като вечен спомен за несъобразителната постъпка на нашият общ приятел. – ...Егати гадината! – успя да изрече той.
– Абе човек...– подкара го Сандала – ...ти луд лиси така да бъркаш под животното?!...При това с храна в ноктите?
– Добре, че извади реакция, иначе,...къде щяхме да те шием тука на полето?! – допълних аз.
Нашият човек, видимо изненадан от реакцията на птицата не спираше да проклетисва пилето. – Мамичката ти гадна, изрод летящ...– нареждаше си той –...без ръка ‘ше ме оставиш, гад хвърката,...не „Кон”, не, „Кучка” трябваше да те кръстят, твойта майка перната...! – и такива от сорта, поне 10-ина минути. Ние от все сърце се смеехме, защото и на нас ни се беше случвало. Ужким опитни хора, а постъпвахме понякога като новобранци.
– Това да ти е за урок – рече наставнически Сандала и като строг, но справедлив ментор, го тупна зад врата. След 20 минути държеше птицата на ръка и вече вървяхме към колата. Дарк обикаляше доволно наоколо и подскачаше из близките треви. Сандала спря и за моя изненада ми подаде пилето: – Хвани я за малко – и без да дочака евентуалния ми отказ, каза безапелационно: – Вижте колко гъби има тука! Ще си ги изпечем и със зайчето става фантазийка – продължи той като на последната дума премлясна, като някой гладен пес.
Поех внимателно тази мобилна ракетна установка и едва сега, след като беше на ръката ми, можах да огледам отблизо съвършените възможности и предимства, които птицата притежаваше. Качествата на това животно се дължаха на структурата и, която по неповторим начин беше подарена от Създателя. Никоя друга граблива птица нямаше това, с което разполагаше тази тук. И това я правеше неповторима и непогрешима. Този ужас за дребния и среден дивеч, за моя радост, беше обучен. На връщане нищо не излезе, но кучето ни показа още веднъж, че наоколо има нещо. Уханието на чиста трева ни изпрати чак до автомобила. Сандала постави животното на стойката. Седнахме да хапнем и след половин час прибрахме всички твари, качихме се и потеглихме обратно към града. Преди да влезем в София пред колата мина заек. – Ех, ‘що не ми излезе на черния път, аз да те питам тогава – закани се Сандала. Така, в приказки и закачки се прибрахме. Излетът беше много поучителен за мен. Показа ми една друга страна, истинската, на онова, харесвано от много соколари по света, животно – ястребовият орел. От този ловен поход разбрах, че ако има нещо, което е по-добро от най-добрата птица – това беше ястребовият орел.
Така и реших! Когато някой ден имам възможност, това, което щях да си взема, за да облитам и да ловувам с него, щеше да бъде едно перфектно „Бонели”.